— Ню Йорк? Понякога. — Установи, че липсата е по-малка, отколкото бе очаквала. — Знаеш ли от какво имаш нужда тук? От място за сядане до прозореца. Когато бях малко момиче, винаги си мислех колко ще е хубаво, ако има място за сядане до прозореца, където да си мечтае човек. — Стана и сви ръце. Странно колко бързо несвикналите с физическа работа ръце отмаляват. — Прекарвах повече от времето си, като се криех на тавана и мечтаех.
— Винаги ли си искала да станеш писателка?
Грейс отново започна да бърка разтвора.
— Обичам да лъжа. — Тя се засмя и размаза подобната на кал смес върху главата на пирона. — Не измислях големи лъжи. Само хитрини, за да се измъкна от неприятностите. Измислях всевъзможни истории. Възрастните се забавляваха и ми се разминаваше леко. Това винаги дразнеше Катлин. — Замълча за миг. Не искаше да си спомня за лошите неща. — Каква е тази песен?
— Това е Патси Клайн.
Грейс се заслуша за момент. Не беше музика, която би избрала, но в нея имаше нещо, което й хареса.
— Не направиха ли филм за нея? Разбира се, че имаше. Загинала е при самолетна катастрофа през шестдесетте. — Отново се заслуша. Песента звучеше така жива, така жизнена. Грейс не беше сигурна дали песента я кара да се смее, или да плаче. — Предполагам, че това е още една причина да искам да пиша. Да оставя нещо след себе си. Разказът е като песента. Той остава. Струва ми се, че напоследък по-често си мисля за това. Ти мислил ли си някога да оставиш нещо след себе си?
— Разбира се. — И напоследък все по-често, помисли си той, но по други причини. — Праправнуци.
Това я разсмя. Сместа се шльопна върху ръкава на пуловера й, но тя не си направи труда да го избърше.
— Това е много хубаво. Предполагам, че мислиш по този начин, защото имаш голямо семейство.
— Откъде знаеш, че имам голямо семейство?
— Майка ти спомена. Двама братя и сестра. И двамата са женени, въпреки че Том и… — трябваше да помисли малко — Скот са по-малки от теб. Имаш, чакай да си спомня, трима племенника — Хю, Дейви и Лоти.
Можеше само да поклати глава.
— Забравяш ли някого нещо?
— Нищо. Майка ти се надява на правнук, но още никой не може да я зарадва. Освен това все още се надява, че ти ще се откажеш от гонитбата на престъпниците и ще се присъединиш към строителната фирма на чичо си.
Почувства се неловко. Взе една дъска и започна да я почуква.
— Както забелязвам, двете доста сте си поприказвали.
— Тя ме взе за слушател, не помниш ли? — Той се изчерви малко, но достатъчно, за да й се прииска да го прегърне. — Всъщност хората често ми разказват подробности от живота си. Никога не съм знаела защо.
— Защото си добър слушател.
Тя се усмихна. За нея това бе един от най-големите комплименти.
— Защо не строиш къщи с твоя чичо? Ти обичаш да строиш.
— Това ме разтоварва. Точно както песните на Мерил Хагард, които слушаме сега. Ако ги слушах по цял ден и всеки ден, щяха да ме отегчават.
Тя прехапа език, като пръсна от сместа по улея.
— Говориш на човек, който знае колко отегчителна може да бъде полицейската работа.
— Тя е като ребус. Като дете нареждала ли си пъзели? От онези с двадесет и петте хиляди парчета?
— Разбира се, след няколко часа се отказвах. Другите полудяваха, като видеха как съм късала от ъгълчетата на парчетата, за да ги съединя.
— Аз можех с дни да прекарам в това занимание и никога не ми омръзваше. Винаги започвах от външната част към средата. Колкото повече парчета успявах да съединя и се появяваше някакъв детайл, толкова повече се приближавах към картината.
Тя спря, защото бе разбрала.
— Никога ли не ти се е искало да започнеш направо от сърцевината, като пратиш по дяволите всичките детайли?
— Не. Ако го направиш, все още търсиш как да съединиш краищата. Търсиш нишката, която ги свързва и ги прави едно цяло. — Като закова и последния пирон, той отстъпи крачка назад и погледна дали всичко е свършено. — Удоволствието е огромно, когато поставиш и последното парченце и видиш завършена цялата картина. Това момче, на което сега сме по петите… Все още нямаме всичките парченца. Но ще ги имаме. Веднъж да ги съберем, ще ги наредим, докато всичко съвпадне.
— Винаги ли съвпадат?
Погледна към нея. Проклетата смес се беше размазала по лицето й, а изразът му бе толкова напрегнат. Ед се опита да изчисти с палеца си част от хоросана по бузите и.
— Рано или късно. — Той остави чука на земята и взе лицето й в двете си ръце. — Довери ми се.
— Вярвам ти. — Имаше добри очи и силни ръце. Тя се приближи към него. Искаше повече от утеха, имаше нужда от повече. — Ед… — Чукането по вратата на долния етаж я накара ядосано да се отдръпне. — Изглежда, имаме компания.