Глава 11
Мери Бет Морисън се беше прегърбила над месечния им бюджет и слушаше кавгата на двете по-големи деца. Неуморни са, помисли си тя и се опита да разбере къде бе надвишила разходите в магазина за храна.
— Йон, ако се разстройваш така, когато Лори влиза в твоята страна, не трябва да играеш тази игра.
— Но тя играе нечестно — оплака се Йон. — Винаги играе нечестно.
— Не е вярно.
— Вярно е.
Ако не се опитваше да намери откъде да съкрати сто долара на месец, можеше да изслуша аргументите им докрай.
— Може би ще е по-добре, ако прекратите играта и се приберете в стаите си.
Кроткият тон, с който им го каза, имаше желания ефект. Децата се успокоиха достатъчно, за да си изказват аргументите шепнешком.
Галеничето на семейството — Приси Пат, както я наричаха останалите деца по нейно желание, настояваше майка й да й оправи шнолата на косата. Патриша бе само на пет години, но си беше истинско девойче. Мери Бет остави настрана сметките и дълго се занимава с копринената й панделка. Шестгодишният й син правеше всичко възможно да предизвика друга битка между по-големият си брат и по-голямата си сестра, които се опитваха да превземат света. Телевизорът работеше, а котенцето, което имаха отскоро, фучеше срещу Бланки, техния кокер шпаньол. Беше обикновена петъчна вечер у семейство Морисън.
— Мисля, че оправих шевролета. Имаше нужда от синхронизиране.
Хари влезе в дневната, като бършеше ръце в кърпата за чинии. Мери Бет си помисли колко ли пъти му беше казвала да не разхвърля кухненските кърпи из цялата къща. Подаде си бузата за целувка. Усети аромата на одеколона му за след бръснене, който беше му подарила за рождения ден.
— Това е моят герой. Не искам да умира така!
— Успокой се, Йон — каза Хари и взе Пат на ръце. — Защо не отидем да видим как върви сега колата?
Мери Бет вдигна глава от бюрото. Идеята да излезе за малко навън я изкушаваше. Може би щяха да си купят сладолед или да поиграят с децата на миниатюрния голф. После погледна отново към сметките си.
— Трябва да привърша с това, за да мога утре сутринта да внеса парите.
— Изглеждаш уморена. — Хари лепна една целувка на бузата на Пат и после я пусна на земята.
— Само малко.
Той погледна към сметките и цифрите.
— Мога да ти помогна.
Без да се обърне, Мери Бет отговори:
— Много ти благодаря, но след последния път, когато ми помага, не ми стигнаха шест месеца, за да оправя нещата.
— Обиждаш, а? — Той разроши косата й. — Щях да ти се разсърдя, ако не беше истина… Йон, ти предизвикваш късмета си.
— Тя приема играта прекалено на сериозно — промърмори Мери Бет. — Точно като баща си.
— Игрите са сериозно нещо — наведе се той към нея и прошепна в ухото й: — Искаш ли да поиграем?
Тя се засмя. Това бе мъжът, когото познаваше повече от двадесет години и той все още ускоряваше пулса й.
— Ще приключа сметките чак в полунощ.
— Ще ти помогна ли, ако изведа малко децата?
Усмихна му се.
— Сякаш четеш мислите ми. Ако имам поне един час тишина, може би ще намеря начин да вмъкна в бюджета тези пари за новите дрехи.
— Не казвай нищо повече. — Той се наведе и я целуна. От мястото си на пода Йон притвори очи. Родителите му постоянно се целуваха. — Направи си една услуга и махни тези лещи. Твърде дълго стоя с тях.
— Вероятно си прав. Благодаря, Хари. Може би спасяваш моя здрав разум.
— Аз те харесвам луда. — Отново я целуна. После вдигна ръце и извика: — Някой да има настроение за разходка и огромен плодов сладолед със сметана? Среща в гаража след две минути.
Мигом се вдигна врява. Разпиляха се частите на играта. Затърсиха се обувки. Бланки изхвърча с лай, а котето го последва навън. Мери Бет подаде на Пат розовото й пуловерче с апликациите и напомни на Йон да й среше косата. Той не го направи, но важното беше, че му напомни.
За десет минути къщата се изпразни. Мери Бет се наслади на тишината и отново седна зад бюрото. Утре трябваше да направят едно семейно почистване, но точно сега нямаше дори да поглежда към хаоса, който децата оставиха след себе си.
Имаше всичко, което искаше — любящ съпруг, деца, които я караха да се радва, дом със специфична атмосфера и, надяваше се, шевролет, който, няма да се подпали. Отново се наведе над сметките си и се отдаде на работата.
Половин час по-късно се сети за съвета на Хари да си махне лещите. Те бяха нейното единствено дребно удоволствие, което си бе позволила. Мразеше да носи очила. Мразеше ги от мига, в който на осем години ги сложи за пръв път. В гимназията често ходеше като сляпа из коридорите, защото отказваше да ги носи. Но като човек, който винаги е знаел какво иска и как да го постигне, едно лято си намери работа и отдели всеки спечелен цент за контактни лещи. От този момент нататък си създаде навика да ги слага, щом стане от леглото, и да ги оставя в разтвора за лещи, преди да си легне отново.