А когато спечелеше изборите… Хайдън никога не казваше „ако“… щеше да приложи плановете си за укрепване на страната. Той вярваше в Америка, така че в страстните му речи имаше искреност. Вярваше, че съдбите — неговата и на неговата родина — са сплетени и знаеше, че игрите и войната трябва да се играят, за да бъдат спечелени. Беше човек, който имаше една-единствена цел: да управлява, и то да управлява добре. Някои ще страдат, някои ще правят саможертви, някои ще плачат. Хайдън твърдо вярваше, че нуждите на мнозинството са над тези на малцинството. Дори ако това малцинство бе неговото семейство.
Обичаше съпругата си. Истината бе, че никога не би се влюбил в неподходяща жена. Амбициите изпълваха почти изцяло същността му. Клер му подхождаше… външният й вид, произходът й, маниерите й. Тя бе Меривил и както Вандербилт и Кенеди, бе израснала в удобство и богатство. Клер бе умна жена и разбираше, че в техните среди планирането на менюто бе толкова важно, колкото и да си плащаш сметките.
Беше се омъжила за Хайдън с ясното съзнание, че деветдесет процента от енергията му ще бъдат отдадени на неговата работа. Той беше енергичен, решителен човек и вярваше, че десет процента от времето му са предостатъчни за семейството му. Ако някой го обвинеше, че пренебрегва семейството си, той по-скоро щеше да се изсмее, отколкото да се притесни.
Той ги обичаше. Обикновено очакваше всички от семейството му да се представят навсякъде и във всичко най-добре. Това бе въпрос на гордост и амбиция. Беше доволен, когато видеше жена си красиво облечена. Доволен бе, когато видеше сина си в първата десетка в училище. Хайдън не беше човек, който показва какви са очакванията му. Но ако Джерълд пропаднеше и не успееше да се дипломира, нещата щяха да се развият по-различно. Хайдън искаше синът му да е най-добър във всичко и затова изискваше най-доброто от него.
Виждаше, че Джерълд има най-доброто образование и се гордееше със сина си. Хайдън вече правеше планове за неговата политическа кариера (въпреки че нямаше намерение да отстъпи властта си в близките няколко десетилетия). Но когато го направеше, щеше да я отстъпи на сина си.
Очакваше Джерълд да е готов за това и да го желае.
Момчето беше добре възпитано, умно и разумно. Джерълд прекарваше прекалено много време сам, но Хайдън обикновено не му обръщаше внимание. Момчето бе емоционално свързано със своя компютър. Все още в живота му нямаше момичета и бащата можеше само да бъде по-спокоен. Момичетата обикновено бяха на второ място при юношите с амбиции, които залягат над книгите. Е, синчето не изглеждаше много красиво на външен вид. Беше закъсняла грешка, както Хайдън често си казваше. Джерълд беше прекалено кльощав и ако не му напомняха да ходи изправен, вървеше отпуснат. Винаги присъстваше на официалните вечери и на осемнадесет години добре се оправяше в политиката и светските разговори.
Рядко създаваше грижи на баща си.
Доскоро.
— Клер, напоследък момчето е все нацупено.
— Е, Чарлтън! — Клер вдигна перлената огърлица и диамантената брошка, за да види кое подхожда повече на тоалета й. — Позволи му и той да си има своите настроения.
— А какво ще кажеш за главоболието му, което и тази вечер му пречи да присъства на вечерята? — Чарлтън П. Хайдън се мръщеше на вида на маншетите си. Пералнята напоследък много бързо ги съсипваше. Ще трябва да поговори с прислугата.
Когато съпругът й погледна настрани, в очите на Клер се появи тревога.
— Мисля, че напоследък прекалено много учи. Прави го, за да ти се хареса. — Тя реши да сложи перлите. — Знаеш колко много държи на твоето мнение.
— Той е умно момче. — Огледа дали е добре изгладено сакото му; — Няма нужда да се разболява.
— Това е само едно главоболие — промърмори тя. Днешната вечеря бе много важна. Всички бяха важни по време на избирателна кампания. Каквито и притеснения да имаше за сина им, не би искала да ги споделя точно сега. Съпругът й беше добър човек, честен, но не толерираше слабостите. — Не го притискай точно сега, Чарлтън. Смятам, че изживява някакъв период.
— Мислиш за тези драскотини по лицето му. — Доволен от това как изглежда сакото му, той погледна дали блестят обувките му. Имиджът. Имиджът е толкова важен. — Вярваш ли в това, че е минал с колелото си през някакъв розов храст?
— Защо да не вярвам? — Опитваше се да закопчае огърлицата си. Беше отвратително. Пръстите й бяха влажни. — Джерълд не лъже.
— Но никога не е бил и непохватен. Клер, да ти кажа честно, струва ми се, че не прилича на себе си, откакто сме се върнали от север. Изглежда нервен и напрегнат.