— Нито ред — отвърнах аз. — Мога да си представя вида на шефа, ако се опитам да му пробутам алабализми. Добре поне, че помогнахме на момичето, това ще е единствената ни награда.
— Жалко — каза Трип едва чуто, — жалко за парите, които похарчи. Но какво да ти кажа, аз реших, че съм открил тема за изключителен разказ, за нещо, дето казват, само се пише.
— Нека не мислим за това — казах, опитвайки се благородно да изглеждам весел — и да хванем следващия трамвай.
Устоявах желязно срещу неговото неизречено, но осезаемо желание. Не бива да го оставя да ме уговаря, да ми се подмилква и да измъкне толкова съблазнителния за него долар.
Трип разкопча неловко оръфаното си и излъскано палто, за да потърси в някакъв невидим и бездънен джоб нещо, което някога е било носна кърпа. Когато се разкопча, върху жилетката му проблесна евтина посребрена верижка за часовник, на чийто край висеше нещо. Воден от чисто любопитство, протегнах ръка към него. Половинка от десетцентова монета, отсечена с длето.
— Каквооо! — възкликнах и го изгледах остро.
— О, да — отвърна тъпо той. — Джордж Браун, наричан още Трип. Но имаше ли смисъл?
Бих искал да знам ще се намери ли някой, който да не одобри това, че мигновено извадих от джоба си долара за уискито на Трип и без всякакво колебание го пъхнах в ръката му. Въпросът ми не се отнася само до Женското християнско въздържателно дружество.