Дан Ламбърт се беше смалил през годините от онази така ярка в съзнанието му нощ в Сайгон. В най-добрите си дни беше висок метър и осемдесет и осем и тежеше деветдесет и шест килограма, по-голямата част от които бяха мускули. По онова време смяташе, че може да яде куршуми и да сере стомана. Сега тежеше седемдесет и седем килограма и му се струваше, че не е повече от метър и осемдесет и три. Лицето му толкова беше измършавяло, че бе заприличал на онези стари виетнамци, които се свиваха изплашени в колибите си като наритани улични кучета. Скулите му стърчаха, а брадичката под брадата му беше станала остра като отварачка за консерви. Причина за това бяха нередовните му хранения — рядко ядеше по три пъти на ден — и болестта му.
Гравитацията и времето бяха титанични убийци, помисли си Дан, докато шофираше по окъпаната от слънчевите лъчи магистрала, а ризата на гърба му беше потна и залепнала за седалката. Гравитацията те караше да се смаляваш, а времето те вкарваше в гроба и дори Змиеукротителите не можеха да се справят с такива страховити врагове.
Мина през белезникавия дим, който се носеше от комина на „Хънгри Бобс Барбекю Шак“, където готвачът печеше хубавичко месото за посетителите, които щяха да се изсипят за обяд. Едната му гума попадна на дупка и кутията с инструменти издрънча в каросерията. В нея имаше чукове, пирони, нивелири и триони — всичко необходимо за един дърводелец.
На следващото кръстовище Дан зави надясно и пое на юг през район със складови помещения. Това беше един свят на телени огради, товарни рампи и тухлени стени. Жегата между сградите беше като хваната в капан и обещаваше да мъсти. На почти празния паркинг отпред бяха паркирани шест пикапа и два или три леки автомобила. Дан видя няколко мъже, които разговаряха помежду си. Единият седеше на сгъваем стол и четеше вестник, а шапката му с емблема на Си Ей Ти хвърляше частична сянка върху лицето му. До една от колите стоеше мъж, на чийто врат висеше табела с ръкописен надпис: „ЩЕ РАБОТЯ ЗА ХРАНА“.
Това беше Долината на смъртта.
Дан влезе в паркинга и изгаси двигателя. Отлепи подгизналата си риза от седалката, прибра шишенцето с лекарството в джоба си и слезе от пикапа.
— Ето го и нашия човек Дан! — провикна се Стив Лайнам, който говореше с Деръл Гленън и Къртис Ноуъл.
Дан вдигна ръка, за да ги поздрави.
— Добро утро, Дан — обади се Джо Йейтс и свали вестника в скута си. — Как е положението?
— Все още съм на крака — отвърна той. — Поне така смятам де.
— Нося студен чай. — На земята до сгъваемия стол на Джо стояха пластмасова кана и пакет картонени чаши. — Ела при мен.
Дан се присъедини към него. Наля си чаша студен чай и приклекна, за да се възползва от сянката на приятеля си.
— Тери си спечели билет — каза Джо и му предложи няколко страници от вестника си. — Един човек дойде преди около десет минути. Търсеше работник за слагане на гипсокартон. Избра Тери и тръгнаха да работят.
— Това е добре. — Тери Палмитър имаше жена и две деца, които да изхранва. — Този човек каза ли, че по-късно може да се нуждае от още хора?
— Трябвал му работник само за гипсокартона. — Джо присви очи срещу слънцето. Той беше слаб мъж с груби черти на лицето и нос, който бе счупен и сплескан от силен удар с юмрук в миналото. Идваше в Долината на смъртта вече повече от година, също като Дан. През повечето дни Джо беше изключително дружелюбен, но имаше и такива, в които само седеше замислен и мрачен и не искаше никой да му се мярка пред очите. И той, като останалите, които идваха на това място, не разкриваше много за себе си, но Дан беше научил, че — също като него — някога е бил женен, а после се е развел. Повечето от мъжете не бяха от Шривпорт, а от други градове. Те бяха скиталци, дошли заради обещанията за работа, и за тях пътищата на картата не водеха от един град в друг, а до следващия насмолен покрив, измазана с хоросан стена или дървена конструкция за къща, направена от толкова пресен чам, че по него още се стичат жълти сълзи. — Господи, днес ще е голяма жега — каза Джо, наведе глава над вестника си и продължи с четенето и чакането.
Дан отпи от студения чай и усети как на тила му изби пот. Не искаше да зяпа, но погледът му постоянно се връщаше към мъжа с написаната на ръка и изпълнена с отчаяние табела. Той беше с пясъчноруса коса, навярно наближаваше трийсетте и бе облечен в карирана риза и мръсен гащеризон. Все още беше с момчешка физиономия, на която бяха започнали да се изписват следите от истински глад. Младият мъж напомни на Дан за някого, когото познаваше преди много време. Сети се и за името му — Фароу. Изгони спомена и той си замина като неприятната миризма на печено месо.