— Схванах идеята. — Дан се изправи. Направи го бавно и внимателно, но въпреки това изпита болка в коленете. — Използва стореното от мен, за да спечелиш някой долар, така ли, Къртис?
— Точно тъй — отговори гордо мъжът и понечи да прибере петте долара в джоба си.
— Я дай да видя парите.
Все още ухилен, Къртис му подаде банкнотата.
Дан не се усмихна. Ръката му се стрелна напред, взе парите и ги задържа, докато онзи не стана сериозен.
— Я стига! — оплака се той. — Дай ми ги, човече!
— Използва стореното от мен? Преживяното от мен? Мисля, че заслужавам половината, а ти? — И без да се замисли, Дан скъса банкнотата на две.
— Стига, човече, противозаконно е да късаш шибаните пари!
— Съди ме. Ето твоята половина.
Къртис почервеня.
— Трябва да ти разбия шибаната глава, ето какво трябва да направя!
— Може би е така. Най-малкото можеш да се пробваш.
Усетили предстоящата свада, част от другите мъже се бяха приближили до тях. Усмивката на Къртис се завърна, но този път беше злобна.
— Мога да те набия с една ръка, дърто кльощаво копеле.
— Може и така да е. — Дан погледна по-младия мъж в очите, защото знаеше, че в тях ще види удара, преди онзи да замахне. — Възможно е. Но преди да се опиташ, искам да знаеш, че не съм посягал на човек, откакто се прибрах от Нам. Не бях най-добрият войник, но си свърших работата и никой не може да каже, че съм обезумял. — Дан забеляза, че един нерв на левия клепач на Къртис потрепери. Онзи беше на път да му посегне. — Ако ме удариш, ще ти се наложи да ме убиеш, за да ме укротиш. Няма да бъда използван и правен на глупак, нито пък ще ти позволя да печелиш пари от облози колко души съм оставил мъртви зад гърба си. Разбираш ли ме, Къртис?
— Мисля, че си въздух под налягане — отвърна мъжът, но усмивката му вече не беше толкова голяма. По бузите и челото му избиха капчици пот. Той огледа няколкото зяпачи вдясно и вляво от него и отново насочи вниманието си към Дан. — Смяташ се за много специален, щото си ветеран ли?
— Няма нищо специално в мен — отвърна Дан. — Просто искам да си наясно, че там се научих как да убивам. Станах по-добър, отколкото ми се искаше. Не съм убил всички онези виетконгци само с автомат или с нож. За някои от тях се наложи да използвам ръцете си. Къртис, обичам спокойствието повече от всеки друг, но няма да позволя да се подиграват с мен. Така че давай, удари ме, нямам намерение да ходя никъде.
— Човече, мога да ти счупя шибания врат с един удар — заплаши Къртис, но начина, по който го каза, подсказа на Дан, че мъжът се опитва да реши дали да продължи започнатото.
Ветеранът зачака. Това не беше негово решение.
Минаха няколко секунди. Дан и Къртис се гледаха един друг.
— Ужасно е горещо, за да се биете — намеси се Джо. — Големи мъже сте, спрете се!
— По дяволите, става въпрос само за пет долара — добави Стив.
Къртис си дръпна жадно от цигарата и издиша дима през носа си. Дан не отделяше поглед от него. Гледаше го със спокойно изражение на лицето, макар че болката в главата му беше достигнала нови висини.
— Мамка му — каза най-накрая Къртис и изплю храчка с тютюн. — Дай ми я. — Той взе половината от банкнотата, която Дан му беше предложил. — Така поне няма да я залепиш и да я изхарчиш.
— Ето, всичко е точно. Сега се целунете и се сдобрете — предложи Джо.
Къртис се засмя, а Дан се усмихна. Събралите се около тях мъже започнаха да се отдалечават. Дан знаеше, че Къртис не е лош човек, просто понякога се държеше глупаво и някой трябваше да му налее малко здрав разум. Не можеше да отрече обаче, че се радваше, че не получи удар, тъй като днес слънцето печеше силно и не полъхваше никакъв ветрец в Долината на смъртта.
— Съжалявам — каза му Стив. — Не помислихме, че това може да те разстрои. Имам предвид облога.
— Вече знаете. Хайде да забравим всичко, става ли?
Къртис и Стив го оставиха. Дан извади шишенцето с екседрин от джоба си и изпи още едно хапче. Дланите му бяха влажни. Не се страхуваше от Къртис, а от онова, което самият той можеше да направи, ако един определен демон бъдеше пуснат на свобода.
— Добре ли си? — Джо го гледаше много внимателно.
— Да. Боли ме главата.
— Май пиеш много от тези, а?
— По няколко.
— Ходил ли си на лекар?
— Да. — Дан прибра шишенцето. — Каза, че имам мигрена.
— Така ли?
— Аха.
Знае, че лъжа, помисли си ветеранът. Нямаше нужда да споделя на никого от мъжете тук за болестта си. Сдъвка хапчето и го изпи с последната глътка студен чай.
— Къртис ще си намери майстора някой ден — каза Джо. — Въобще не е съобразителен.