— Опитвам се да те събудя от пет минути. Беше като умрял. И изведнъж стана толкова рязко, че си помислих, че ще минеш направо през стената.
Дан почти не я чуваше. Слушаше сирената. Не знаеше дали е на полицейска кола, пожарна или линейка, но бързо се отдалечаваше. Разтри слепоочията си и се опита да се сети къде се намира. Мозъкът му като че ли беше заключен и той отчаяно затърси ключа.
— Добре ли си?
Дан погледна младата жена, която седеше до него. Дясната страна на лицето ѝ беше в тъмен нюанс на лилаво-червено. Родилен белег, който беше като ужасен завоевател. Спомни си, че името ѝ е Ардън. Ардън Холидей. Не. Халидей. Спомни си онзи „Денонощен паркинг за камиони Каджун Кънтри“, младия мъж с тениска на „Ханой Джейнс“ и бейзболната бухалка със забитите по нея пирони, които подрънкваха по масата.
— Донесох ти барбекю — каза младата жена и му подаде бял плик, по който беше избила мазнина. — Ресторантът е от другата страна на пътя.
Коремът на Дан се сви от миризмата на печено свинско. Наведе глава в опит да мисли през болката.
— Не го ли искаш? Трябва да си гладен. Спа цял ден.
— Просто се махни от мен. — Гласът му беше дрезгав и сърдит. — Моля те.
— Добре, добре. Помислих си, че ще искаш нещо за ядене.
Ардън излезе от стаята. Спомените му се завръщаха на малки части, като пъзел, който се нареждаше. Пистолетен изстрел. Умиращият Емъри Бланчард. Преподобният Гуин и бухтите на съпругата му. Семейство Дикейн и изстрелът, който спука гумата на пикапа му. Петнайсет хиляди долара награда. Сюзан и Чад в парк „Базил“. Бившата му съпруга, която му каза за хижата във Вермилиън. Ловецът на глави с фенерчето и Елвис Пресли, който викаше господин Мърто.
Сега момичето. Беше я закарал до Лафайет, за да види някакъв мъж в старчески дом. Господин Ричардс му беше името. Не, не, беше Джупитър. Старец, който говореше за някаква жена, Сияйното момиче. Духовна лечителка, която живеела в тресавището. Щяла да махне белега от лицето. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.
Мотел в Лафайет. Там се намираше. Според Ардън беше спал цял ден. Слънцето обаче още беше високо в небето навън. Присви очи в опит да види циферблата на ръчния си часовник и видя, че е четири и осем. Шапката му. Къде е шапката му? Намери я на леглото до него. Ризата му се беше втвърдила от изсъхналата по нея пот, но не можеше да направи нищо по въпроса. Постоя още малко седнал в опит да събере достатъчно сили, за да стане. Вчера беше стигнал до ръба на възможностите си и сега трябваше да плати цената. Главоболието му намаля до известна степен, но костите му туптяха от болка в ритъма на сърцето му. Най-накрая успя да се изправя и да стигне до банята, като се олюляваше по пътя. В огледалото видя бяла маска за Хелоуин с хлътнали очи и посивяваща брада, която не можеше да е лицето му. Имаше душкабина, която, за щастие, не беше пълна с подскачащи жаби. Пусна студената вода и навря главата си под струята.
— Хей! — Ардън се беше върнала. — Облечен ли си?
Дан остана под душа и съжали, че не беше достатъчно коравосърдечен, за да я заключи отвън.
— Искам да ти покажа нещо. Ще ти отнема само минутка.
Колкото по-скоро се отървеше от нея, толкова по-добре.
Спря водата, намери кърпа, за да си подсуши косата, и се върна в стаята. Младата жена беше седнала на стол пред кръглата маса до леглото, а върху нея бе разгънала карта. Все още носеше сините си дънки, но сега беше облякла чиста бежова блуза с къси ръкави.
— Уха — каза Ардън, като го погледна, — наистина изглеждаш като пребит.
Дан разтри схванатите мускули на раменете си.
— Мисля, че заключих вратата, преди да си легна. Как влезе?
— Чуках, докато кокалчетата ми не се протриха. Не вдигаше и телефона си. Затова отидох да взема резервния ключ от дамата на рецепцията. Казах ѝ, че пътуваме заедно. Погледни тук.
— Не пътуваме заедно — отвърна Дан и забеляза, че младата жена беше разпънала неговата карта на Луизиана на масата.
— Ето тук е Лапиер. Виждаш ли го? — Тя сложи пръст на точката, където магистрала 57 свършваше в тресавището. — На около четирийсет километра южно от Хума. Не каза ли, че си тръгнал натам?
— Не знам. Казвал ли съм го?
— Да, спомена, че отиваш някъде на юг от Хума. Не че има много варианти, така като гледам на картата. Накъде си тръгнал?
Дан огледа от по-близо разтворената карта. Лапиер беше на около пет километра от град на име Чандалак, който от своя страна беше на седем-осем километра от Вермилиън. На юг от Лапиер нямаше нищо друго освен тресавищата на Теребон Париш.
— Няма да те карам повече. Можеш да хванеш автобус оттук.