— Сигурно е било лошо — каза Ардън. — Гледала съм няколко филма за Виетнам и със сигурност не е било като Пустинна буря, нали?
— Не, определено не беше. — Филми за Виетнам, помисли си Дан и наведе глава, за да скрие половинчатата си усмивка. Не беше съобразил, че Ардън е била едва на четири години, когато го изпратиха във Виетнам.
— Аз бях най-щастлива, когато живеех в ранчото — обясни младата жена. — Животът там не беше никак лесен. Всеки си имаше работа за вършене и спазваше правилата, колкото и да не ни харесваха, но всичко беше наред. Другите бяха като мен. Бяхме минали през поне пет-шест приемни дома, бяхме се провалили и често имахме проблеми със закона. Предполагам, че получихме последен шанс, за да се оправим. В началото мразех ранчото. На два пъти се опитах да избягам, но не стигнах много далеч. Господин Ричардс ме назначи да чистя хамбара. Там имаше пет коня — всичките стари и прегърбени, но все още вършеха добра работа. Джупитър беше отговорен за конюшнята. Там го срещнах.
— Често мислиш за него, нали?
— Винаги е бил мил с мен. Някои от приемните домове, в които бях… е, смятам, че карцерът в затвора би бил по-приятно място. Също така имах неприятности заради… сещаш се… белега ми. Ако някой се зазяпаше прекалено дълго в мен, се ядосвах и започвах да хвърлям чинии и чаши. Това не ме правеше любимка на приемните родители. Не бях свикнала да се отнасят с мен като с човек със здрав разум. — Ардън сви рамене. — Предполагам, че имах много да се доказвам. Но Джупитър ме взе под крилото си. Довери ми конете, позволи ми да ги храня и чеша. След известно време, когато се будех рано сутрин, ги чувах да ме викат, искаха да побързам. Нали знаеш, че всички коне са различни и имат различни гласове. Няма два еднакви. Някои направо излизат от яслата си, за да те посрещнат, а други са срамежливи и си стоят в нея. В техните очи не си нито грозен, нито уродлив. Не се държат странно с теб заради белега на лицето ти, както правят хората.
— Не всички хора са такива — каза Дан.
— Но достатъчно, за да страдаш — отвърна Ардън и погледна за миг към звездите, а ветеранът се зае отново да гребе. — Беше приятно да се събудиш и да чуеш конете да те викат — продължи тя. — За първи път се почувствах нужна и разбрах, че струвам нещо. След като свършехме работата, с Джупитър се впускахме в дълги разговори. За живота, за Господ и за неща, за които не се бях замисляла особено преди това. Той никога не спомена белега ми, остави ме сама да засегна темата. Отне ми известно време да се почувствам готова да го направя, но накрая му обясних как бих дала всичко на света, за да се отърва от него. Тогава Джупитър ми разказа за Сияйното момиче.
Дан не отвърна нищо, просто слушаше, но нямаше как да скрие скептицизма си.
— Не вярвах, че някога ще тръгна да я търся — продължи Ардън. — Но начинът, по който Джупитър говореше за нея… тя изглеждаше като някоя, която ще позная, ако я открия. Беше толкова истинска и жива. Да, звучи налудничаво, че е живяла толкова дълго и не е остаряла. Знам, че духовните лечители по телевизията са измамници, които се опитват да изкарват пари. Но Джупитър никога не би ме излъгал. — Тя улови погледа на Дан и го задържа. — Щом той казва, че има Сияйно момиче, значи има. Щом казва, че може да докосне белега ми и да го накара да изчезне, значи може. Никога не би ме излъгал. И за теб беше прав. Ако казва, че ти си човекът, когото Бог ми е изпратил, за да я намеря, значи…
— Стига! — прекъсна я грубо Дан. — Казах ти, че не ми се слушат тези… — едва не каза идиотщини, но се спря — … глупости.
Ардън искаше да му отговори пламенно, но накрая се отказа. Само го изгледа непоколебимо.
— Преследваш някаква приказка — каза ѝ Дан. — Къде ще те отведе тя? Да не мислиш, че сега си по-добре, отколкото преди да тръгнеш от Форт Уърт? Не, сега си по-зле. Тогава поне си имала някакви пари в банката. Не желая да слушам повече за Сияйното момиче, за това какво ти е казал Джупитър или нещо подобно. Ясно?
— Иска ми се да можеше да ме разбереш — каза със спокоен и овладян глас Ардън. — Ако — когато — я намерим, тя може да изцели и теб.
— О, господи! — Дан се ядоса и затвори очи за няколко секунди. Когато ги отвори, младата жена продължаваше да се мръщи насреща му. — Изключително си твърдоглава, знаеш ли? Няма никакво Сияйно момиче и никога не е имало! Тази история е измислена!