— Той е голям почитател на Елвис. Не се тревожи за него, безобиден е.
— Може и така да е, но тези копелета тук със сигурност вече надушват кръв. Чуй ги как вият! — Бърт се премести на бара, за да даде бира на един от клиентите си.
— Здрасти, Елвис! — провикна се някой. — Качвай се на сцената и си размърдай дебелия задник, човече!
— Изпей ни някоя песен, Елвис! — изкрещя друг.
Флинт нямаше време да се занимава със ситуацията на Айсли. Знаеше, че рано или късно ще се случи нещо такова. Сега трябваше да се погрижи за Даниъл Луис Ламбърт, който стоеше пред него с опрян в ребрата му пистолет.
— Този човек нарани ли ви, госпожице Халидей?
— Не.
— В такъв случай сте извадили късмет. Знаете, че е убил двама души, нали?
— Знам, че е убил някакъв човек в банка в Шривпорт. Той ми разказа за това. Но не е убил мъжа в Александрия и му вярвам.
— Вярвате му? — Флинт я погледна с нови очи. — Смятах, че ви е взел за заложница.
— Не — отвърна Ардън, — въобще не е така. С него съм по собствена воля.
Ловецът на глави си помисли, че тази жена е луда или някак си Ламбърт ѝ беше промил мозъка. Но тя не беше негова грижа. Не отместваше дулото на пистолета от ребрата на беглеца.
— Е, доста ме озори, не мога да го отрека.
Дан не отговори. Сърцето му беше спряло до бие като лудо и сега кръвта му се бе вледенила. Той погледна затворената врата на около три метра от него. Вероятно зад нея се криеше тоалетна с прозорец. Ако можеше да отиде в нея и да се заключи, за да спечели малко време, навярно щеше да успее да се измъкне.
— Обърни се към бара и сложи дланите си върху него.
Дан се подчини, но вниманието му все още беше насочено към вратата. Ако успееше да излезе през някой прозорец в тресавището, тогава щеше да…
Какво?, запита се той. Беше изключително изморен, гладен и жаден. Силата му отдавна го беше напуснала. Съмняваше се дали разполагаше с достатъчно енергия, за да си размени един-два удара с Кал, камо ли да плува в пълна с алигатори вода. Докато Флинт го претърсваше набързо — не искаше да привлича нежелано внимание, макар че погледите на почти всички бяха насочени към Пелвис — Дан осъзна, че студената реалност го е зашлевила през лицето. Той се опомни, все едно се бе събудил от трескав сън.
Нямаше къде да отиде. Беше приключил с бягането.
— С розовия кадилак ли си, Елвис?
— По дяволите, качвай се на сцената и изпей нещо!
— Да, и нека да е много добро!
Пелвис беше изнасял представления на подобни неприятни места и преди, където пияници със светещи очи ставаха от местата си, за да му вземат микрофона от ръцете или за да покажат на приятелките си, че кръвта на Краля също е червена. Тук се намираха най-лошите от този тип хора и имитаторът се опитваше да не обръща внимание на подигравките, но виковете започнаха да нараняват гордостта му.
— Ти не си Елвис, дебело лайно такова!
— К’во стискаш в ръцете си, Елвис? Гаджето си ли? — Въпросите бяха последвани от лай и смях, които заглушиха измъчените музиканти.
Флинт видя, че ситуацията излиза от контрол, но всеки мъж, който искаше да изглежда и да говори като някаква мъртва рок звезда, трябваше да е наясно с последствията. Вниманието му продължи да е насочено към Ламбърт, който — за негова изненада — не носеше нито пистолет, нито нож.
— Изпразни си джобовете.
— Какво ще правиш? — попита го Ардън. — Ще го обереш ли?
— Не. Ламбърт, трябва да призная, че те бива с жените. Първо бившата ти съпруга се застъпи за теб, а сега и тази. Тя не познава истинското ти аз, нали?
Дан сложи портфейла си на бара, а след него и няколко мокри банкноти и монети. Намери снимката от годишника на Чад, която се беше набръчкала от водата.
— Как ме откри?
Флинт отвори портфейла и го опипа за скрити бръснарски ножчета.
— Чух бившата ти жена да ти казва за хижата. Чакам те цял ден. — Ловецът на глави взе мократа снимка и я погледна. — Това синът ти ли е?
— Да.
— Точно тук се прецака. Не трябваше да ходиш в онзи парк. Ако се беше измъкнал от Александрия, сега нямаше да си обвинен в двойно убийство. — Флинт прибра портфейла и парите в сакото си, което все още беше закопчано, за да скрие случайните мускулни спазми на Клинт под ризата му. — Можеш да задържиш снимката.
Дан я прибра в джоба си.
— Онзи мъж беше жив, когато си тръгнах от мотела. Съпругата му го е убила и сега обвинява мен.
— Добър опит. Кажи го на полицията и виж какво мислят те.
— Той вече го направи — намеси се Ардън. — Обади се на полицията в Александрия, докато бяхме в Лафайет. Каза им да проверят пушката за отпечатъци.