— Господин Мърто, не смятате ли, че е лошо да знаем, че нещо може да се случи на онова момиче и да не се опитаме да ѝ помогнем?
— Тя може да се грижи за себе си.
— Не сме сигурни в това. Ламбърт казва, че е от Форт Уърт и няма как да се прибере у дома.
— Това не е наш проблем, Айсли.
— Да, наясно съм, но… мисля, че трябва да ѝ влезем в положение.
Флинт изгледа Пелвис с настоятелност, която като че ли нагорещи въздуха между тях.
— Не научи абсолютно нищо от мен, нали?
— Сър?
— Ловците на глави не влизат в положение. Започнеш ли да влизаш в положение, започваш да се поддаваш на чувства. Започнеш ли да се поддаваш на чувства, сваляш гарда. И накрая свършваш с нож в гърба. Щом момичето иска да отиде при някакъв блатен плъх, това си е нейна работа. Тя знае, че лодката за доставки си заминава следобеда. Ако иска да се качи на нея, ще го направи. — Флинт погледа Пелвис в очите още няколко секунди, след което си легна с деринджъра в дясната си ръка. — Срещал съм достатъчно блатни плъхове, в случай че си забравил за пристанището.
— Не, не съм.
— Бих казал, че извадихме голям късмет, че се измъкнахме живи оттам. Докато си с мен, аз отговарям за теб — колкото и да не ми харесва — така че няма да навлизаш в тресавището с някакво лудо момиче, за да свършиш с прерязано гърло. А сега върви да спиш.
Пелвис започна да размишлява над логиката на Флинт с набръчкано под накривената перука чело.
— Тя не е луда — каза Дан. — Тя е почтена жена. Иска ми се да ѝ помогнете.
— Ламбърт? Ако кажеш още една дума, ще прекараш нощта с ръце между краката и чорап в проклетата ти уста!
— Съжалявам — каза Пелвис на Дан. — Не мога. — Той призова целия си кураж и отиде в другата стая, където остави Мама на леглото и се настани до нея. Лежеше неподвижно и се ослушваше за шум от змийски люспи по дървения под.
Главата на Дан туптеше болезнено през изминалите два часа. Болката не му позволяваше да заспи. Какво ли не беше готов да даде за шишенце тиленол. Изпитваше странно облекчение, че беше приключил с бягането. Вече нямаше нужда да се страхува и постоянно да наднича през рамо. Едва сега осъзна, че идеята му да напусне страната винаги е била просто илюзия. Рано или късно щеше да свърши с белезници на ръцете. Щеше да свикне със затвора за времето, което му оставаше. Съжаляваше само, че Ардън се замеси във всичко това.
Дан си мислеше, че Мърто е заспал, но ловецът на глави неочаквано се размърда на леглото си и каза:
— Какво, по дяволите, накара това момиче да дойде с теб?
— Тя смята, че някъде тук живее духовна лечителка. Наричали я Сияйното момиче. Мисли, че ако я намери, онази жена ще премахне родилния ѝ белег.
— Духовна лечителка? Като Орал Робъртс?
— Да, но не толкова известна. И по-бедна. Самият аз не вярвам в такива неща.
— Аз също. Това си е заблуда за наивници. — Флинт се усети, че говори като едно време в цирка.
— Ардън е отчаяна — продължи с обясненията Дан. — Тя разбра кой съм, но пак искаше да я доведа тук. Няма пари, кола, нищо. Загубила е работата си. Убедена е, че ако открие Сияйното момиче и махне този белег от лицето си, лошият ѝ късмет ще я остави и целият ѝ живот ще се промени.
— Според теб е отчаяна — отвърна Флинт. — Според мен е луда.
— Понякога хората вярват в странни неща.
Ловецът на глави не каза нищо. Двамата с Дан чуха звук, който наподобяваше включването на електрически трион, последван от ято разгневени пчели, хванати в капана на метална кофа. Пелвис беше захъркал.
— Да, знаех си, че така ще стане — въздъхна Флинт, който отново се размърда на леглото в опит да си намери по-удобно място. Жегата караше потта да се лее от порите на изтощеното му тяло, но съзнанието му не беше готово да се изключи и да заспи. — Ламбърт, къде смяташе да избягаш?
— Не знам. Където и да е, просто да не съм в затвора.
— Изненадан съм, че стигна толкова далеч. Снимката ти е по всички телевизии и вестници. Затова ли уби човека в мотела? Защото е щял да те предаде?
— Казах ти, не съм го направил аз. Била е жена му.
— Хайде, стига. Можеш да бъдеш честен с мен.
— Не съм го убил, кълна се в Бог.
— Аха — отвърна Флинт с лека усмивка. — Чувал съм това от много виновни копелета. — Спомни си какво му каза в парка обичната бивша съпруга на Ламбърт, която владееше таекуондо: Било е самозащита, той не е хладнокръвен убиец. Хрумна му още един въпрос, който искаше да зададе. — Защо не ме застреля? Когато ми взе пистолета, а аз бях на земята. Защо просто не ми пръсна мозъка? Не искаше да ме убиваш пред семейството си, нали?