— Грешиш. Въобще не съм искал да те убивам, точка.
— Трябваше да го направиш. Ако имах пистолет, а ти беше ловецът на глави по петите ми, щях да те застрелям. Или поне да ти гръмна капачките на коленете. Не се ли сети за това?
— Не.
Флинт се обърна и погледна Дан, който беше затворил очи. През седемте години служба при Смоутс беше заловил над двайсет престъпници — предимно тарикати, които си плащаха гаранцията и се покриваха, дребни риби и само двама-трима истински гадняри — но този беше различен. Имаше нещо в него, което не можеше да разгадае и този факт сериозно го тревожеше. Ако ветеранът беше убил мъжа в мотела, преди да отиде в парк „Базил“ — ако беше „побеснялото куче“, което му описа Смоутс — нямаше въобще да се замисли, преди да му пусне два куршума в коленете, което си беше най-бързият начин да накараш някого да спре да те преследва. А и защо не беше задържал пистолета? Защо не носеше никакви оръжия? Защо беше взел момичето със себе си, а не я използва за заложница? Просто нямаше никакъв смисъл.
Било е самозащита, той не е хладнокръвен убиец.
Хладнокръвен или не, помисли си Флинт, Ламбърт беше убиец. Може би просто бе обезумял. Може би не беше отишъл в онази банка с желанието да убие някого, но вече струваше петнайсет хиляди долара и той искаше дял от тях. Точка.
Флинт се заслуша в дълбокото и ритмично дишане на Ламбърт. Помисли си, че мъжът е заспал, но въпреки това щеше да държи пистолета в ръката си цяла вечер. Беглецът нямаше как да се измъкне от белезниците, но можеше да полудее, да се опита да издърпа леглото до него и да го нападне. Беше се случвало преди. Нямаше представа какво палеше фитила на убийците, но тихите води бяха най-опасни.
Флинт затвори очи. Хъркането на Пелвис, което долиташе от другата стая, беше придобило очарованието на бетонобъркачка, а сега и Мама се бе включила с тихичко пръхтене.
Щеше да изпита огромно удоволствие, когато се отървеше от имитатора и кучето му. Нуждаеше се от дебел селяндур и бъхливо псе също толкова, колкото от четвърта ръка.
Сети се за изпълнението на Пелвис, което беше много добро, ако човек харесваше подобно долнопробно мяукане. Спомни си и думите на бармана: По дяволите, тогава аз ще му стана мениджър. Ще се махна от това проклето тресавище и ще забогатея. Никога няма да погледна назад.
В следващия миг явно заспа, защото пред него се появи чистото бяло имение от сънищата му.
Ето ги и тях — красивите зелени ливади, огромният изрисуван прозорец, многото комини. Самата гледка го развълнува изключително много. Това беше имението, в което се бе родил, чистото и бяло имение, което съществуваше някъде тук, далеч от отвратителния му и мръсен живот. Тръгна по ливадата към него, но както винаги, не успя да стигне по-близо. Имението се отдалечаваше независимо колко бързо или дълго вървеше. Чуваше как обувките му — излъсканите му до блясък черни обувки с остри върхове — мачкат кадифените остриета на тревата. Усещаше летния полъх по лицето си и виждаше сянката си да върви пред него. Трябваше да ускори крачка. Бялото имение отново се отдалечи в своето красиво предизвикателство. Вътре живееха майка му и баща му и ако успееше да стигне там, щеше да ги помоли да го приемат, щеше да им каже, че им прощава, задето са го оставили, когато е бил триръко бебе с образувание с допълнителна уста и ноздри от едната страна. Щеше да им покаже, че е станал възпитан мъж с вкус и обноски. Щеше да им каже, че ги обича и че ако го пуснат вътре, ще им обещае — ще се закълне в Бог — че никога няма да им даде причина да се срамуват от него…
БАМ!
Трясъкът извади Флинт от съня му. Имението се изпари за секунда и той седна стреснато в леглото. Очите му бяха замъглени, а в дясната си ръка стискаше деринджъра. Първата му мисъл беше, че Ламбърт е полудял и се опитва да издърпа леглото до него, за да го нападне със свободната си ръка.
Дан обаче също беше седнал, събуден от дълбокия си сън без сънища. Халката на белезниците се беше врязала в дясната му китка. Двамата с Флинт се спогледаха, видимо замаяни. Мама се разлая, а Пелвис мляскаше звучно, докато се завръщаше в страната на будните.
Някой нахлу в стаята.
— Тук са! Имат пистолет! — провикна се някакъв мъж.
Той се нахвърли на Флинт. Ловецът на глави нямаше достатъчно време, за да се сети да стреля; ръката му беше сграбчена, получи силен удар в рамото и изкрещя от болката, която стигна чак до върховете на пръстите му. Деринджърът му беше изтръгнат и една жилеста ръка го стисна за врата. Флинт се опита да се измъкне, но пръстите стиснаха ларинкса му и той спря да се дърпа. Още един мъж влезе в стаята — мъж с мръсна жълта риза и сини дънки — и каза: