— Д-да, сър. — Пелвис се беше разтреперил.
— Оказахте се — продължи Док, като говореше на Флинт със странно спокоен глас след избухването си — на грешното място в грешното време. Добре, признавам си! Издъних се! Ясно? Помислих ви за други. Но когато това копеле на земята ме нарани, а ти осакати един от приятелите ми, преминахте всякакви граници. Не мога да позволя да ви се размине. — Той сви рамене. — Хормоните ми бушуват.
— Помислих си, че искаш да ме убиеш! — отвърна Флинт. — Какво можех да направя?
— Трябваше просто да изтърпиш всичко, Флинти. Както и да е, ако ни беше казал кой си в действителност, вместо да се правиш на умник, нямаше да си затънал до шия в лайната, нали? — Док протегна длан и размърда пръсти. — Ключът.
— Какъв ключ?
— За белезниците. Хайде, давай го.
Флинт се поколеба. Док спокойно взе автоматичния пистолет от кръста си, вдигна предпазителя и опря дулото му в челото на ловеца на глави. Пелвис изстена на пода.
— Бъди внимателен — каза Док с леден поглед зад очилата, — или ще пипам твърдо. Изборът е твой.
Флинт бръкна в джоба си…
— Баааааавно — предупреди го мъжът.
… и сложи ключа в дланта му. Онзи направи две крачки назад, обърна се към Дан и вкара ключа в белезниците. Завъртя го и механизмът изщрака.
— Свободен си, братко — каза Док.
Дан махна металната халка от китката си. Лицето на Флинт беше бледо и измъчено.
— Слушай… моля те… този човек струва петнайсет хиляди долара.
— Не и за мен. Не и за някой от нас. — Дан отключи и другата халка и подаде белезниците и ключа на Мич. — Разбираш ли, мой човек, всички сме били на негово място. Ходили сме и сме се връщали по същия дълъг и вит път. Не ни дреме за полицаи и за затвори. Най-малко пък за ловци на глави. Ставай.
Мъжът зад Флинт го вдигна на крака. Док отново опря автоматичния си пистолет в челото му.
— Мич, провери го.
— Носи празен кобур под дясната си ръка — отвърна престъпникът, докато го претърсваше. — И има нещо… мили боже! — Той се дръпна на една страна, сякаш ръцете му се опариха, а очите му бяха ококорени от шок. — То помръдна! — Мич бръкна под ризата си и извади стоманеносин револвер.
— Помръднало е? Какво е помръднало? — Док разтвори закопчаното сако на Флинт.
Всички го видяха — змиевидния израстък, който се гърчеше и свиваше под ризата му.
Док посегна към него с намерението да му разкъса дрехата, но преди да го направи, Клинт се освободи — първо малките му пръсти и дланта, а после и тънката млечнобяла ръка без косми.
Док застина. Всички в стаята притаиха дъх. Дан започна да се чуди какво е имало в супата, която яде.
Ръката на Клинт стисна въздуха. Флинт знаеше какво щеше да последва — щяха да свалят ризата от гърба му. За да предотврати подобно унижение, разкопча останалите ѝ копчета и я разтвори, за да могат да го огледат добре. Лицето му се превърна в маска на яростта, защото го гледаха с онези добре познати изцъклени погледи, на които го бяха подлагали толкова много пъти.
— Проклятие! — прошепна Док. — Той е шибан изрод!
— Това е брат ми Клинт. — Гласът на Флинт беше бездушен, мъртъв. — Така сме родени. Това е главата му. Виждате ли? — Ловецът на глави разтвори по-широко ризата си, за да им покаже голямото като юмрук образувание на лишеното от очи лице на Клинт от едната страна на тялото му. — Едно време работех в цирк. Той е жив, жив, жив — каза той и на устата му се появи мрачна и ужасна усмивка.
— Никога не съм виждал подобно нещо — отбеляза Монти, който все още държеше Мама за врата — кучето се беше отказало да ръмжи, но продължаваше да шава в опит да се освободи. — Виждал съм жена с три гърди, но нищо такова.
— Това не е истинско! — Мъжът, който беше стиснал Флинт за врата и му беше взел деринджъра, се беше отдръпнал в средата на стаята. — Номер е!
— Пипни го да видиш дали е така! — сопна се Мич.
Док бутна ръката на Клинт с цевта на автоматичния пистолет и вътрешностите на Флинт потръпнаха. Изведнъж пръстите на малката ръка стиснаха оръжието и престъпникът се засмя тихичко.
— Отлииично! — Док внимателно освободи цевта на пистолета. — Той ще иска да види това, нали? Много ще се зарадва.
— Със сигурност — съгласи се Монти. — Ще се пукне от смях.
Док приключи с претърсването на Флинт, след което — доволен, че ловецът на глави не разполага с други оръжия — завъртя .45-калибровия на един пръст и го прибра на кръста си.
— Ставай, Елвис. Ще отидем на разходка с лодка. Мич, сложи им белезниците.
— Не ме карай да го правя аз! Няма да докосна това копеле!
— Женчо. — Док взе белезниците и ги сложи на лявата китка на Пелвис и на дясната на Флинт. След това прибра ключа в джоба на панталоните си.
— Къде ще ги водите? — попита Дан и стана от леглото.
— Не ти се иска да знаеш, братко Дан. Просто приеми случилото се като подарък и забрави за него. Ако бях на твое място… — Той погледна надолу. — Щях да си открадна нови обувки. Тези малко са сдали багажа, kemo sabe. Но също така не бих се размотавал много наоколо. Няма да е благоразумно.
— Може ли да ми върнете кучето? — Пелвис беше на път да се разплаче. — Моля ви, ще ми го върнете ли?
— Казах ти, това вече е моето куче! — избоботи Монти, който вдигна Мама и я разтърси. — Ще го сготвя с бекон и яйца, когато се съмне.
В един миг Пелвис беше молеща се развалина, а в следващия се превърна в ураган, който скочи със стиснати зъби и със свободната си от белезниците ръка се опита да докопа гърлото на мъжа.
Монти дръпна Мама далеч от обсега му и го удари силно и бързо с юмрук в устата. Главата на имитатора полетя назад, коленете му поддадоха и докато падаше, едва не повлече Флинт със себе си. Мич се смееше гръмогласно, Мама отново заръмжа, а Док повтори:
— Ставай, Елвис! — Той сграбчи част от помпадура, дръпна го и перуката остана в ръката му. — Мамка му! — засмя се. — Този шибаняк се разпада!
Пелвис беше на колене и с извита назад глава. На пода падаха капки кръв. Гърбът му потръпна и сега беше ред на Дан да се ядоса. Не знаеше какво да прави и дали въобще имаше какво да направи. Флинт го изгледа с поглед, който казваше: Виж в какво ни забърка, след което се наведе над спътника си.
— Дръж се, Айсли. Просто се дръж.
— Помогни му да стане, ловецо на глави. — Док сложи перуката обратно на голата глава на Пелвис. — Да вървим!
— Защо не го оставиш на мира? Той не е добре с главата, не виждаш ли?
— Не е добре със зъбите, имаш предвид — обади се Монти и се разсмя.
Флинт едва се сдържа и той да не посегне към гърлото на копелето, но знаеше, че няма да постигне нищо добро с това.
— Хайде, ставай — каза на Пелвис. — Ще ти помогна. — Помисли си, че ще му се наложи да вдигне спътника си, но той стана сам. Не искаше да го поглежда в лицето. Част от кръвта му се беше стекла по пръстите на Клинт и ризата му.
— Излизайте — нареди им Док и Монти ги блъсна към задната врата, която беше разбил. Дан стоеше прав и ги гледаше как заминават, а зъбните колела в главата му се въртяха като луди. Док остана последен. — Някоя от жертвите ти да е била ченге? — попита той.
В този напрегнат момент нямаше никакъв смисъл да обяснява на Док, че е убил само един човек и то при изключително лошо стечение на обстоятелствата.
— Не.
— Следващия път пробвай с ченге. — Док излезе от хижата и потъна в мрака навън, като си подсвиркваше весела мелодия.
Дан остана сам.