— Ще насоча моторницата към кея, но трябва да се качиш на него и да ни завържеш — каза Бърт и изключи мотора, а Дан кимна.
Когато се доближиха достатъчно, ветеранът се изправи, запази равновесие и се качи на кея. Бърт му хвърли хванатото за кърмата въже и той го завърза за един от дървените стълбове, които поддържаха покрива. Дан хвана дланта на Ардън, за да ѝ помогне да слезе от моторницата, и усети, че пулсът ѝ се е ускорил. Очите ѝ отново бяха заблестели трескаво и родилният ѝ белег бе станал почти кървавочервен.
— Хей, Малък влак! — провикна се Бърт към къщата-лодка. — Идват ти гости!
Не последва отговор. В клоните на дърветата пееха птици, а една риба неочаквано изскочи от водата в малкия залив — беше сребриста на цвят — и се пльосна обратно в нея.
— Хей, Влак! — опита отново барманът, който стоеше на кея и не смееше да пристъпи без покана на покритото с изкуствена трева мостче, което го свързваше с дома на Малкия влак. — Бърт Дънбро е! Идваме да поговорим с теб!
— Тебе те виждам кой си, пияницо — избоботи един груб глас с тежък акцент зад прозореца на верандата. — Те кои са?
— Кажете му — прикани ги тихичко Бърт.
— Казвам се Дан Ламбърт. — Дан забеляза фигурата зад прозореца — размазаното ѝ лице, — но нищо повече. — Това е Ардън Халидей.
Тишина. Дан имаше чувството, че мъжът разглежда родилния белег на младата жена.
Ардън имаше същото чувство. Дясната ѝ ръка беше стиснала здраво розовата кесийка, а сърцето ѝ биеше като лудо.
— Нуждая се от помощта ви — обясни тя.
— Помощ — повтори мъжът. — Каква точно помощ?
— Аз… опитвам се да намеря някого. — Устата ѝ беше толкова пресъхнала, че едва успяваше да говори. — Жена, която наричат Сияйното момиче.
Настъпи нова продължителна тишина за Дан и Бърт, а Ардън едва не беше оглушала от ударите на сърцето си.
Барманът прочисти гърлото си.
— Едно от по-старите момичета в бара ѝ каза, че Сияйното момиче е живяла в някаква църква на Гоут Айлънд. Била погребана там. Аз ѝ казах, че съм ходил на лов на острова и че там не живее никой, нито някога е живял, поне доколкото знам.
Малкия влак не проговори.
— Какво ще кажеш? — попита Бърт. — Някой живял ли е някога на Гоут Айлънд?
— Non — разнесе се отговорът.
Ардън потръпна.
— И аз това ѝ казах. Обясних ѝ, че ти ще знаеш, ако някой е живял там. Ей, слушай, искам да ти поръчам петдесет килограма сом и двайсет и пет килограма костенурка. Какво можеш да ми доставиш до следващия вторник?
— Сияйното момиче — каза мъжът и по гърба на Ардън полазиха ледени тръпки. — Нея търсиш значи, а?
— Точно така. Опитвам се да я намеря, защото…
— Моите две очи не лъжат ме още. Идваш откъде?
— А?
— Иска да знае откъде си — помогна Бърт.
— Тексас. От Форт Уърт съм аз — отговори младата жена, като несъзнателно заговори на каджунския жаргон на Малкия влак.
— Маааалеее! — отвърна той. — Толкова отдалеч, явно много вярваш, а?
— Наистина вярвам.
— В каквото вярваш, грешно е.
Ардън потръпна отново. Пръстите ѝ бяха побелели от стискане на кесийката.
— Сияйното момиче на Гоут Айлънд non — продължи Малкия влак. — Църква там нямало е никога. За която я мислиш, тя не е.
— Почакай — намеси се Дан. — Да не би да казваш… че наистина има Сияйно момиче?
— Казвам oui. Казвам също non. Не е онази, която това момиче от Тексейс дошло е да намери.
— Къде е тя? — Някаква буца заседна в гърлото на Ардън. — Моля ви. Можете ли да ме заведете при нея?
Не последва отговор. Тя и Дан забелязаха, че размазаното лице вече не е на прозореца.
Една врата на верандата изскърца, отвори се и Малкия влак излезе при тях.
24. Слонове и тигри
Дрезгавият глас, който чуха през прозореца, ги накара да си представят двуметров Голиат. Малкия влак обаче се оказа малко над метър и шейсет и пет, само с десетина сантиметра по-висок от Ардън. Но очевидно имаше силата на гигант, защото според Дан набитото му, мускулесто тяло тежеше поне седемдесет и пет килограма. Избеляла тениска в цвят каки покриваше големите му гърди, а под скъсените с ножица кафяви панталони се подаваха износени тъмносини маратонки без връзки. Предмишниците му изглеждаха достатъчно корави, за да може да забива пирони с тях. Слънцето в тресавището беше изпекло кожата му до цвета на стара тухла и тя изглеждаше също толкова груба. На лицето му беше избила тридневна сребриста четина, а косата по кафявия му скалп приличаше на дървени стърготини. Под дълбоките бръчки на челото му имаше чифт ясни, сиви очи, които бяха насочени към Ардън със сила, която едва не я накара да отстъпи крачка назад.