1. Добрият син
Адският сезон беше настъпил и въздухът миришеше на горящи деца.
Тази миризма беше причината Дан Ламбърт да се отврати от сандвичите с изпечено на скара свинско. До август 1969 — годината, в която навърши двайсет — любимата му храна беше хрупкаво по краищата барбекю, потопено в сладникав червен сос. След единайсетия ден от този месец вече му се повръщаше от мириса на печено свинско.
Дан Ламбърт караше на изток по Седемдесета улица в Шривпорт под ослепителното сутрешно слънце. То се отразяваше в капака на сивия пикап и направо пронизваше очите му, като по този начин засилваше хроничното му главоболие. Той познаваше тази болка и прищевките ѝ. Понякога му се нахвърляше като някакъв изверг с чук, а друг път като хирург с много остър скалпел. В най-лошите моменти го връхлиташе като тежкотоварен камион и на него му оставаше само да преглътне раздразнението си и да лежи, докато не възвърне контрола над тялото си.
Не беше лесно, умирането.
През този август от лятото на 1991 г., което беше едно от най-горещите в дългата история на Луизиана от адски сезони, Дан бе на четирийсет и две. Въпреки това изглеждаше с десет години по-стар, а изпитото му, сбръчкано лице беше като картина на непрестанната му борба с болката. Това беше битка, която не можеше да спечели. Дори да знаеше със сигурност, че ще живее още три години, едва ли щеше да се зарадва. Караше я ден за ден. Някои от тях си ги биваше, а други не струваха пукната пара. Дан обаче не беше от хората, които се предават лесно пред трудностите. Баща му, пораженецът, не беше отгледал пораженец. И този факт сам по себе си му вдъхваше сили. Така че той продължаваше да шофира по правата като стрела Седемдесета улица, покрай молове, паркинги и заведения за бързо хранене. Караше под съпровода на безмилостното слънце и миризмата на избити невинни.
По протежение на улицата имаше двайсетина ресторанта за барбекю и именно от комините на кухните им се носеше тази миризма на печено месо, която се издигаше в знойното небе. Часът беше малко след девет, а термометърът пред луизианската банка „Френдшип“ показваше трийсет градуса. Небето беше безоблачно, но по-скоро бяло, отколкото синьо, сякаш цветът му бе избледнял. Слънцето приличаше на лъскава калаена топка и обещаваше поредния непоносим ден в щата. Вчера температурата беше стигнала до трийсет и девет градуса, а днес щеше да стане достатъчно горещо, за да се изпържи яйце на асфалта. През няколко дни валяха следобедни дъждове, но те само мокреха улиците. Калните води на Ред Ривър течаха през Шривпорт до блатистия район на Луизиана, а въздухът трептеше над по-големите сгради, които се пъчеха като стоманеносиви великани на хоризонта.
Дан спря на червен светофар. Спирачките на пикапа изпищяха леко; имаха нужда от нови накладки. Миналата седмица го наеха да смени дъските на една веранда и от работата изкара достатъчно пари, за да си плати месечния наем и сметките и да му останат няколко долара за храна. Не стигаха обаче за всичко. Вече беше пропуснал две вноски за пикапа и трябваше да се срещне с господин Джарет, за да измислят нещо. Господин Джарет, управителят на кредитния отдел на Първа търговска банка, му влизаше в положение и му даваше отсрочка.
Болката беше точно зад очите. Тя живееше там като някакъв рак отшелник. Дан се пресегна към задната седалка, взе бялото шишенце с „Екседрин“ и го отвори. Изсипа две хапчета на езика си и ги сдъвка. Светофарът светна зелено и той потегли към Долината на смъртта.
Дан беше облечен в ръждива на цвят риза с къси ръкави и сини дънки с кръпки на коленете. Оредяващата му кестенява коса беше сресана назад под избелялата синя бейзболна шапка и падаше върху раменете му — ходенето на фризьор въобще не беше в челните позиции на списъка му с приоритети. Имаше светлокафяви очи и поддържана брада, в която сивото преобладаваше. На лявата си китка носеше часовник „Таймекс“, а краката му бяха обути в здрави, но захабени кафяви работни обувки. На дясната му предмишница се мъдреше синкавозеленият призрак на татуирана змия — спомен от някогашното едро хлапе, което заедно с приятелите си беше прекалило с евтините, но силни коктейли през една от вечерите им в Сайгон. Онзи млад мъж отдавна го нямаше, но татуировката остана. Змиеукротители, точно такива бяха. Не се страхуваха да пъхат ръцете си в дупките на джунглата и да вадят всеки ужас, спотаил се в тях. Тогава още не знаеха, че целият свят е една змийска дупка и че змиите в него стават все по-големи и по-опасни. И понеже бяха устремили поглед към бъдещето, така и не разбраха, че змиите не дебнат само в дупките си, но и в окосените ливади на Американската мечта. Първо се заемаха с краката ти, като се увиваха около глезените ти, за да те забавят. След това влизаха в тялото ти, омаломощаваха те и те караха да се страхуваш, за да си лесен за убиване.