Дан зави по магистрала 28 и пое към Александрия и парк „Базил“. Червенокосата вещица го беше ударила с приклада на пушката в лявото рамо и макар да го болеше адски много, поне нямаше нищо счупено. Но по-добре ударено рамо, отколкото пукнат череп. Замисли се дали да не спре на бензиностанция „Амоко“, за да се обади на линейка, но реши, че Хана ще отиде до къщата и ще го направи. Резервоарът на комбито беше малко под три четвърти пълен, което си беше дар божи. Дан разполагаше с портфейла си, дрехите на гърба си и бейзболната си шапка. Все още не беше лошо ранен. Можеше да се счита за късметлия.
Хана спря да тича. Нямаше смисъл, а и дробовете я изгаряха. Изпрати с поглед стоповете на комбито. Остана доста дълго време в мрака, като стискаше с ръце празната пушка. Чу гласа му — вече много отслабнал — да я вика:
— Хана? Хана?
Най-накрая обърна гръб на магистралата и закуцука — изпитваше болка, а на дясното ѝ бедро се заформяше синина — към мястото, на което продължаваше да стои на колене Хармън.
— Хана — изграчи той. — Ранен съм лошо.
Тя беше изгубила гумените си чехли. Погледна стъпалото на левия си крак, което беше порязано от парче стъкло. При гледката на тази рана, с нейните зачервени краища, нещо в главата ѝ започна да тиктака като бомба.
— Обади се на някого — прикани я Хармън. Очите му бяха полузатворени, а ръцете му притискаха кървящия корем. — Трябва… да…
— Заради теб изгубихме петнайсет хиляди долара. — Гласът на Хана беше хладен и изморен. — Обърка всяко едно проклето нещо.
— Не… не съм. Ти обърка… всичко.
Съпругата му поклати глава.
— Той те усети, Хармън. Разбра. Казах ти да се махнеш от пътя ми, нали? Позволихме на петнайсет хиляди долара да ни избягат. О, господи, колко много неща щях да направя с тези па… — Хана млъкна и се загледа с празен поглед в пръстта. Вената на слепоочието ѝ туптеше.
— Ранен съм — оплака се Хармън.
— Аха. Проблемът е, че вероятно ще успеят да те закърпят в болницата.
Той протегна окървавената си ръка към нея.
— Хана… нуждая се от помощ.
— Да, така е — отвърна тя. — Но от сега нататък смятам да започна да си помагам сама. — В погледа ѝ имаше странен блясък. — Извадили сме много лош късмет, че този убиец е избрал да отседне при нас. И сме го познали кой е. След това той ти е отнел пушката.
— Какво? — прошепна Хармън.
— Опитала съм се да ти помогна, но не съм могла. Избягала съм в гората и съм се скрила, след което съм видяла какво ти е сторил.
— Ти да не си… изгуби ума?
— Мама ми казваше, че са неведоми пътищата божии — отвърна Хана. — До този момент не ѝ вярвах.
Хармън видя как съпругата му вдигна пушката над главата си като бухалка.
Той издаде тих мяукащ звук.
Прикладът на пушката се стовари с тежестта на цялата горчива ярост на Хана. Разнесе се звук, подобен на смазването на презрял пъпеш. Пушката беше вдигната отново. По време на следващите шест удара прикладът се сцепи и счупи. Когато приключи, Хана Дикейн беше плувнала в пот, дишаше тежко и бе прехапала долната си устна. Погледна останките пред нея и се зачуди какво беше намирала в тях. Избърса цевите на пушката с края на роклята си, хвърли я на земята до пребитото тяло и закуцука към къщата, за да се обади на полицията.
9. Крадецът време
Ръждясалото комби пълзеше по улиците на Александрия, покрай тъмните и тихи къщи, уличните лампи с форма на сълза и пръскачките, които съскаха на изсъхналите и покафенели ливади.
Дан шофираше бавно и се оглеждаше за полиция. Рамото го болеше и имаше чувството, че е бил завъртян няколко пъти в циментобъркачка, но беше жив и парк „Базил“ беше на по-малко от километър и половина.
Не попадна на никакви полицейски коли по пътя и като цяло нямаше много движение в този късен час. Той зави по една улица, която го отведе до добре поддържан парк, и продължи към масите за пикник и тенискортовете. Една табела указваше, че амфитеатърът е от другата страна на обществения паркинг. Сърцето на Дан се сви — паркингът беше празен. Може би Сюзан не бе успяла да заблуди полицаите. Или пък беше решила да не идва.