Дан си каза, че ще изчака. Спря комбито, изгаси фаровете и двигателя и се заслуша в песента на цикадите, която се носеше в мрака от близките борове.
Все още го тормозеше случилото се с пикапа му. Целият този кошмар се беше случил заради него, а на онази червенокоса вещица ѝ бяха необходими само две секунди, за да го направи непотребен. По дяволите, щеше да му липсва. Истински работнически пикап, беше му казал продавачът. Малки вноски, добро гаранционно обслужване, произведен в Америка.
Дан се зачуди какво ли преживяваха съпругата и децата на Бланчард сега и изгони мислите за пикапа си.
Времето течеше бързо. След трийсет минути реши да остане още петнайсет. Когато и те изтекоха, спря да гледа часовника.
Сюзан нямаше да дойде.
Още пет минути. Още пет минути и след тях щеше да признае поражението и да си тръгне.
Отпусна се на седалката и затвори очи, заслушан в нощните звуци.
Само след няколко секунди, след няколко вдишвания и издишвания, се върна отново в селото.
Името му беше Чо Ят. Намираше се в низините, където над оризищата се вдигаха изпарения от августовското слънце, а джунглата криеше гнезда на снайперисти и змийски дупки. Взводът му беше спрял в Чо Ят, а капитан Обри и южновиетнамският им преводач се бяха скрили на сянка и разпитваха старейшините на селото за някаква виетконгска активност в района. Старейшините отговаряха неохотно и с недомлъвки. Това не беше тяхната война. Около Змиеукротителите се събраха осем-девет деца, за да огледат по-добре чуждестранните гиганти. Новакът — зелен като тревата и само на няколко дни служба — който стоеше до Дан, отвори раницата си и даде на едно от малките момчета шоколадче.
— „Хърши“ — каза той. Беше от Бостън и говореше с характерния за там акцент. — Можеш ли да го кажеш? „Хър-ши“.
— Хиший — отвърна детето.
— Доста добре. Защо не дадеш малко от това на твоите… — Момчето побягна, отвори шоколадчето и го натъпка в устата си, а другите хлапета бягаха и крещяха след него. Мъжът от Бостън — чиито очи бяха сини като метличина на младото му и лишено от бръчки лице, а косата му бе руса като слънцето — погледна Дан и сви рамене. — Предполагам, че тук не си падат по споделянето.
— Така е — отвърна Дан. — Ако бях на твое място, щях да оставя капитана да търгува с тях. Шоколадчето ще ти трябва след няколко часа.
— Ще оцелея.
— Аха. Е, ако ме питаш мен, прави каквото ти кажат и нищо повече. Не давай акъли, не ставай доброволец и не си раздавай храната.
— Това беше просто шоколадче. Какво толкова е станало?
— Ще разбереш след минута.
Всъщност не мина дори минута, когато новакът от Бостън беше заобиколен от крещящи деца с протегнати ръце. Някои от другите селяни също бяха дошли, за да видят какво могат да отмъкнат от претъпканите раници на чуждестранните гиганти. Врявата прекъсна разпита на старейшините, който провеждаше капитан Обри, и той се нахвърли на младия мъж от Бостън като буреносен облак. На войника му беше обяснено, че не трябва да раздава храната си или други свои вещи, защото старейшините не искат подаръци, тъй като виетконгците били известни с това, че изтребвали цели села, ако намерят консервирани храни, огледала или други джунджурии. Всичко това беше обяснено от капитан Обри, който стоеше на пет сантиметра от лицето на мъжа от Бостън и когато спря да говори с глас, който можеше да огъне перките на хеликоптер, новакът беше пребледнял като тебешир.
— Това беше просто едно шоколадче — каза младият войник, когато капитанът се върна към задълженията си, а децата бяха прогонени. — Не е нещо ценно.
Дан погледна подгизналата от пот риза на мъжа от Бостън и видя името му, изписано с черни букви на джоба ѝ — Фароу.
— Тук всичко е ценно — отвърна Дан. — Просто кротувай, прави каквото ти се казва, не обезумявай и може да изкараш една-две седмици.
Взводът напусна Чо Ят и продължи по равните и проблясващи оризища към мрачната стена на джунглата пред тях.
Патрулът им претърсва четири часа, но не откри много следи от сандали „Гудиър“.
На връщане разузнавателният екип се обади по радиостанцията на капитан Обри, за да му съобщи, че нещо гори в Чо Ят.
Дан излезе от джунглата с останалите и видя издигащия се към грозното жълто небе тъмен дим. Заля ги силен горещ вятър, който донесе със себе си отвратително сладникав мирис на печено свинско месо.