Дан знаеше каква е причината за него. Беше го помирисвал и преди, след като огнехвъргачът им си бе свършил работата в една змийска дупка. Капитан Обри им нареди да се върнат в селото и Дан изпълни заповедта, защото беше добър войник. Той дишаше миризмата на изгоряла плът, примесена с горещия въздух, а кубинките му шляпаха в калта на оризищата.
Дан отвори очи в мрака.
Погледна огледалото за обратно виждане.
По пътя зад него приближаваха фарове.
Спря да диша. Ако беше полицейска кола… Пръстите му посегнаха към ключа в запалването. Фаровете се приближиха. Проследи ги. Лицето му лъщеше от пот. Колата спря на пет-шест метра зад него и фаровете изгаснаха.
Дан продължи да диша неравномерно. Автомобилът беше тъмна „Тойота“, а не полицейска кола. Потърси друго превозно средство в огледалото за обратно виждане, но не намери такова. Остана в комбито и зачака. Същото стори и шофьорът на тойотата. Е, явно той трябваше да направи първия ход. Слезе от комбито и застана до него. Шофьорската врата на другия автомобил се отвори и от него слезе жена. Светналите в другия автомобил плафони позволиха на Дан да види младия мъж на предната седалка.
— Дан? — Ако гласът ѝ беше стъкло, щеше да пререже гърлото му.
— Аз съм — отвърна той. Дланите му бяха влажни. Нервите му сякаш се бяха свили на топка в стомаха му.
Жената се приближи до него. Спря рязко, когато успя да види лицето му малко по-добре.
— Променил си се — каза тя.
— Предполагам, че съм свалил някое и друго килце.
Сюзан не беше от хората, които се плашеха от предизвикателства. Показа му, че все още е куражлийка. Продължи да върви към него, към мъжа, който получаваше среднощни агресивни пристъпи, който нападна сина им в леглото му, който бе донесъл част от ада на войната със себе си, когато последният хеликоптер напусна Сайгон. Сюзан спря на една ръка разстояние от него.
— Добре изглеждаш — каза ѝ Дан и това беше самата истина. Бившата му съпруга беше слаба, когато се разведоха, но сега бе заякнала и оформила перфектно тяло. Предположи, че е много по-спокойна, когато той не е наоколо. Тя беше подстригала тъмнокестенявата си коса малко над раменете си и Дан видя доста бели косми в нея. Лицето ѝ беше с добре познатата му решителна челюст и по-красиво, отколкото го помнеше. Също така и по-уверено. В очите ѝ, които не бяха нито сиви, нито зелени, а нещо по средата, имаше известна болка. Носеше дънки и светлосиня риза с къси ръкави. Сюзан все още си беше Сюзан — съвсем малко грим, без лъскави бижута и нищо, което да показва, че е нещо повече от жена без претенции. — Виждам, че се справяш добре.
— Така е. И двамата се справяме добре.
Дан погледна нервно към пътя.
— Не съм довела полицията.
— Вярвам ти.
— Казах им, че си се обадил и че ме е страх да остана в къщата. Нямаше да се забавя толкова много, но един от полицаите ме последва до „Холидей Ин“. Остана на паркинга около час. После, съвсем неочаквано, се изнесе светкавично. Помислих си, че са те заловили.
Дан предположи, че ченгето е било призовано по радиостанцията. Вероятно полицията вече се беше изсипала пред мотел „Почивка“.
— Мислех, че ще си с пикапа — каза Сюзан.
— Отседнах в един мотел извън града и двойката, която го държи, ме позна. Опитаха се да вземат наградата, като ме гръмнат с пушката си. Жената случайно простреля собствения си съпруг и след това стреля в една от гумите на автомобила ми. Единственият начин да стигна дотук беше да взема тяхната кола.
— Дан… — Гласът на Сюзан я предаде. — Дан, какво смяташ да правиш?
— Не знам. Ще гледам да не ме хванат. Може би ще успея да си намеря място, на което да си почина малко и да обмисля положението. — Той я дари с мрачна усмивка. — Това не е един от най-добрите ми дни.
— Защо не ми каза, че се нуждаеш от пари? Защо не ми каза, че си болен? Щях да ти помогна!
— Вече не сме съпруг и съпруга. Това не е твой проблем.
— О, чудесно! — Очите ѝ проблеснаха гневно. — Не е мой проблем, затова си бил притиснат в ъгъла и си убил човек! Винаги си смятал, че си сам срещу целия свят и не си позволявал на никого да ти помогне! Можех да ти дам заем, ако ми се беше обадил! Не се ли сети за това?
— Сетих се — призна си Дан. — Неотдавна.
— Твърдоглав и инатлив! И докъде стигна? Отговори ми!
— Сюзан? — каза тихичко той. — Прекалено е късно да се караме, не мислиш ли?
— Най-инатливият човек на света! — продължи жената, но гневът ѝ се беше изпарил. Тя сложи ръка на челото си. — О, господи. О, боже. Не знам… не мога дори да повярвам, че това е истина.