— Не, определено не бих.
Сервитьорката го дари с одобрителна усмивка.
— Ще ви донеса обещания пай. Как ви звучи това?
— Чудесно.
— Имате го тогава!
Паят беше предимно от яйчен белтък и захар, но ягодите бяха пресни. Дан беше изял половината парче, когато Ардън влезе отново в ресторанта заедно с куфара си.
— Навън е ужасно горещо — каза тя. — Имате ли нещо против да седна, докато чакам?
— Разбира се, че нямам, скъпа! Седни да си починеш! — Майчиният инстинкт на Дона Лий като че ли се беше обадил. Тя бързо наля чаша студен чай и го занесе на Ардън на сепарето до вратата, което тя си беше избрала. Сервитьорката седна срещу нея, готова да я изслуша. Дан нямаше как да не ги чуе, тъй като седеше само през две маси от тях. Не, Джоуи не бил неин съпруг, обясни Ардън на Дона Лий. Дори не ѝ бил гадже, макар че излизали на среща няколко пъти. Живеели в една и съща жилищна сграда във Форт Уърт и пътували за Лафайет. Джоуи свирел на бас китара в група на име „Ханой Джейнс“, а Ардън работела върху озвучаването и осветлението им през уикендите. Участията им били предимно на ученически партита и подобни. Затова бил толкова импулсивен, заради артистичната си природа. От време на време се разбеснявал, за да изпусне парата, и това не бил първият път, в който я зарязвал на пътя. Според Ардън обаче щял да се върне. Винаги се връщал.
Дан погледна през прозореца. Само мракът се виждаше навън и нищо друго.
— Скъпа, самата аз не бих го чакала — каза ѝ Дона Лий. — Веднага бих си хванала автобуса за дома.
— Ще се върне. Ще покара двайсетина километра по пътя и ще се успокои.
— Никой нормален мъж няма да изхвърли момиче от колата си и да я остави на произвола на съдбата. Бих се прибрала у дома и бих казала на този смотаняк да ме цунка отзад. Имаш ли някаква работа в Лафайет?
— Да.
— Семейството ти ли живее там?
— Не. Трябва да се срещна с някого.
— На твое място бих отишла там — каза Дона Лий. — Не бих имала доверие на мъж, който ме изхвърля от колата си. Следващия път може да те зареже на някое място, на което няма жива душа.
— Джоуи ще се върне. — Ардън продължаваше да поглежда през прозореца. — Всеки момент.
— Проклета да съм, ако го чакам. Ей, господине!
Дан се обърна към нея.
— Пътувате на юг, нали? Пътят ви така или иначе минава през Лафайет. Какво ще кажете да закарате тази млада госпожица?
— Съжалявам — отговори той. — Не качвам пътници.
— Благодаря ти — каза Ардън на сервитьорката, — но не бих се качила при непознат.
— Слушай, ще ти кажа нещо за Дона Лий Будро. Работя тук вече девета година, виждала съм много хора да идват и да си отиват, и вече мога да ги разчитам много добре. Разбрах, че приятелят ти е отрепка още щом го видях и ако ти казвам, че онзи човек там е джентълмен, можеш да заложиш на това. Господине, не бихте наранили тази девойка, нали?
— Не — отвърна Дан, — но ако ѝ бях баща, определено нямаше да искам да пътува с някакъв непознат посред нощ.
— Видя ли? — Дона Лий повдигна изрисуваните си с молив вежди. — Той е джентълмен. Щом искаш да отидеш в Лафайет, ще бъдеш в безопасност с него.
— По-добре да остана тук и да почакам — настоя Ардън. — Джоуи наистина ще откачи, ако се върне и ме няма.
— По дяволите, момиче, той да не би да те притежава? Не бих му доставила удоволствието да ме намери да го чакам.
Дан изяде последната хапка от пая си. Трябваше да се върне на пътя, преди това сепаре да му е станало прекалено удобно. Сложи си бейзболната шапка и стана.
— Колко ви дължа?
— Нищо, ако помогнете на тази млада жена.
Той погледна през прозореца. Все още нямаше следа от фаровете на камарото.
— Слушайте, наистина ми се иска, но не мога. Трябва да се връщам на пътя.
— Пътят ви води на юг — каза Дона Лий. — И двамата сте натам. Няма да ви коства нищо, нали?
— Мисля, че тя е достатъчно голяма, за да взема сама решенията си. — Дан забеляза, че Ардън продължава да гледа към тъмната магистрала отвън. Изпита съжаление. Ако дясната страна на лицето ѝ беше красива като лявата, определено нямаше да чака някаква отрепка, която я ругаеше и я оставяше да се оправя сама. Само че самият той си имаше достатъчно проблеми и нямаше нужда да добавя нови към тях. Сложи два долара на масата за кафето.
— Благодаря ви за пая. — Тръгна към вратата.
— Кажи нещо, скъпа — обърна се Дона Лий към младата жена. — Влакът заминава.
Ардън остана мълчалива. Дан излезе от ресторанта в горещата нощ и потта изби от порите му още преди да е стигнал до комбито. Отиде до бензиноколонките, които бяха на самообслужване, за да напълни догоре резервоара. Нуждаеше се от пътна карта на Луизиана и когато приключи със зареждането, влезе в бензиностанцията, купи си такава и плати за всичко.