Дан беше застанал под светлината на лампите и разглеждаше картата за място на юг от Хума на име Вермилиън, когато чу приближаващи го отзад ботуши. Погледна натам и я видя с куфар в ръка. Родилният ѝ белег лилавееше на флуоресцентната светлина.
— Не мисля, че този път ще се върне — каза Ардън. — Имаш ли място?
— Стори ми се, че каза, че не би се качила при непознат.
— Всички са такива, когато се намираш далеч от дома. Не искам повече да чакам тук. Ако ме закараш, ще ти платя десет долара.
— Съжалявам. — Дан сгъна картата и се качи зад волана.
— Това е родилен белег, не проказа — изрече през стиснати зъби Ардън. — Няма да се заразиш.
Ветеранът застина с ръка на запалването.
— Някой пътуващ на юг шофьор на камион ще мине скоро. Можеш да се качиш при него.
— Човек не знае какво може да му се случи с някой от тях. Ти ми изглеждаш прекалено изморен, за да опиташ нещо, а дори да го направиш, определено ще ти избягам.
Дан не можеше да спори с логиката ѝ. Дори с всичкия този кофеин в тялото си, все още се чувстваше слаб като пребито куче, крайниците го боляха като развален зъб и един поглед в огледалото за обратно виждане му показа много бледо лице с черни кръгове под очите. В интерес на истината беше на предела на силите си. Младата жена го чакаше да ѝ отговори. Лафайет беше на около четирийсет километра. Може би нямаше да е лошо да има някой до него, който да го държи буден, а след това щеше да си намери място, на което да си почине, докато не се стъмнеше.
— Качвай се — каза ѝ той.
Ардън хвърли куфара си на задната седалка.
— Има много стъкла тук отзад.
— Да, прозорецът се счупи, а нямах възможност да го почистя.
Младата жена седна на предната седалка. Дан запали двигателя и тръгна по рампата за междущатска магистрала 49. Паркингът за камиони остана зад тях и след две минути светещият зелен неонов знак се изгуби. Ардън погледна само веднъж назад, след което насочи погледа си право напред, сякаш си каза, че мястото, на което отива, е много по-важно от мястото, на което е била. Дан си помисли, че родилният ѝ белег ще побелее, ако разбереше с кого се вози. Дона Лий щеше да използва бухалката си по гърбината му, вместо да праща това момиче при него. Дан караше с деветдесет километра и двигателят ръмжеше. Щатската полиция обикаляше магистралата или дебнеше зад следващия завой в опит да залови откраднатото комби с убиеца, който струваше петнайсет хиляди долара.
Дан никога не се беше осланял на молитви.
Точно сега, с притискащия го от всички страни мрак, изпаряващата се от него енергия и неизвестното му бъдеще, мълчаливата молитва беше единственият му възможен щит.
12. Джупитър
Първите светлини на Лафайет се откриха пред тях.
— Почти стигнахме — каза Дан. — Къде трябва да отидеш?
Ардън мълчеше по време на пътуването. Очите ѝ бяха затворени, а главата ѝ килната на една страна. Тя се изправи при въпроса и се съвзе. Отвори дамската си чанта, извади и разгъна едно листче от нея и се опита да го разчете на светлината от лампите на магистралата.
— Трябва да завием по „Дарси авеню“. После да продължим три километра на изток и да завием надясно по „Плантърс Роуд“.
— Какво търсиш? Нечия къща?
— Старчески дом „Туин Оукс“.
Дан ѝ хвърли бърз поглед.
— Старчески дом? Затова ли си била целия този път от Форт Уърт?
— Да.
— Някой твой роднина ли живее там?
— Не, просто човек, когото искам да видя.
Трябва да е някой много важен, помисли си Дан. Е, това не беше негова работа. Зави по „Дарси авеню“ и продължи на изток по една голяма улица, от двете страни на която имаше заведения за бързо хранене, молове и ресторанти с имена като „Кинг Кроудади“ и „Уислин Уилис Каджун Хът“. Всички те бяха затворени, с изключение на една бензиностанция. Подминаха само две други коли. Дан зави надясно по „Плантърс Роуд“, която минаваше през жилищен район и различни малки бизнес начинания.
— Колко далеч е от тук?
— Не много.
Любопитството на Дан относно старческия дом започна да го гложди. Ако Ардън не беше дошла от Форт Уърт заради роднина, то кого тогава искаше да види? Той си имаше свои собствени проблеми, разбира се, но ситуацията му стана интересна.