— Не, не, нямам. — Дан едва не се разсмя. Някакво хърбаво хлапе, което не беше на повече от деветнайсет години, му беше изкарало ангелите. — Ще преместя колата. — Посегна да запали двигателя и в този момент Ардън излезе от сградата и слезе по стълбите.
— Има ли някакъв проблем? — попита тя, когато видя охранителя.
Хлапето я погледна и тръгна да обяснява, но погледът му попадна на белега ѝ и гласът му го предаде.
— Тъкмо щях да местя колата — обясни Дан. — Заради мерките за пожарна безопасност. Ти готова ли си?
— Не. Дамата на рецепцията ми каза, че Джупитър се буди около пет. Обясних ѝ, че ще иска да ме види, но тя не се съгласи да го събуди по-рано. Има още цял час.
Дан разтри очи. Един час нямаше да промени нищо.
— Добре. Ще паркирам колата и ще се опитам да поспя.
— Вътре има чакалня. И диван, на който можеш да полегнеш. А и е много по-хладно, отколкото тук навън. — Ардън неочаквано погледна към охранителя. — Искаш ли да ми кажеш какво зяпаш?
— Ами… ами… — запелтечи хлапето.
Младата жена пристъпи към него с предизвикателно вдигната брадичка.
— Нарича се белег тип „портвайн“ — сподели тя. — Родила съм се с него. Давай, огледай го добре, задоволи любопитството си. Искаш ли да го докоснеш?
— Не, госпожо — отговори охранителят и бързо направи крачка назад. — Искам да кажа… не, благодаря ви, госпожо.
Ардън продължи да го изпепелява с поглед, но разбра, че хлапето не искаше да я обиди. Гласът ѝ стана по-мек, когато заговори отново:
— Предполагам, че и аз нямаше да искам да го докосвам, ако не ми се налагаше. — Тя се обърна отново към Дан, който видя как гневът в погледа ѝ изтлява като последните въглени от разпален от вятъра огън. — Вероятно ще ти е по-удобно вътре.
— Да, сигурно. — Дан си каза, че би спал и в бетонобъркачка, но диванът щеше да е по-благосклонен към костите му. Запали двигателя, който звучеше също толкова зле, колкото се чувстваше той. — Ще я закарам отстрани и ще дойда. — Охранителят се дръпна. Дан паркира комбито на малкия паркинг до „Туин Оукс“. Беше истинско изпитание да извърви разстоянието до входа. Вътре обаче го посрещна полъхът на климатична система, който беше като божия ласка. Слаба жена на средна възраст, с прическа като две топки ванилов сладолед, седеше зад бюрото на рецепцията и със стиснати устни поглъщаше някакъв любовен роман с меки корици. Ардън беше седнала в чакалня с няколко фотьойла, месингови лампи за четене, поставка за списания и голям диван, който беше като видение към Обетованата земя.
Дан седна на него, събу си обувките и легна. Ардън беше сложила в скута си опърпано списание „Нешънъл Джиографик“, но тя също изглеждаше като човек, който има нужда от сън. Мястото беше тихо, а осветлението в коридорите — слабо. Отнякъде се носеше приглушено кашляне. Дан си каза, че нито един полицай в Луизиана нямаше да се сети да го потърси в старчески дом в Лафайет. След малко умът и тялото му се отпуснаха, доколкото това беше възможно, и той заспа, без да сънува.
Някакви гласове го върнаха обратно в света на живите.
— Госпожо? Предполагам, че господин Креншоу вече е станал. Бихте ли ми казали името си, за да му предам, че сте тук?
— Кажете му, че го чака Ардън. Той ще се сети.
— Да, госпожо. — Разнесе се звук от гумени подметки по пода.
Дан отвори очи и погледна през най-близкия прозорец. На хоризонта се беше появила лилава светлина. Предположи, че наближаваше шест часът. Устата му беше суха като пустиня. Видя чешмичка наблизо и призова всичката си налична сила, за да седне на дивана. Крайниците му бяха схванати и не му се подчиняваха, сякаш се бяха превърнали в ръждясали панти. Младата жена все още седеше на фотьойла и гледаше към коридора, който започваше от рецепцията. Дан забеляза, че беше отворила дамската си чанта и бе извадила от нея малката розова кесийка с връвчици. Сега кесийката се намираше в скута ѝ — стискаше я в някакъв защитен или набожен жест. Ветеранът стана, за да отиде до чешмичката, и видя как Ардън стегна връвчиците и прибра кесийката обратно в дамската си чанта. След това тя също стана на крака, защото някой идваше по коридора.
Всъщност бяха двама души — единият прав, а другият седнал. Жена с кестенява коса в бяла униформа буташе инвалидна количка, а обувките ѝ шляпаха по пода. В количката седеше немощен чернокож мъж с червен кариран халат, пантофи и жълто-зелени чорапи на ромбове. Дан пи малко вода и погледна Ардън, която отиде да посрещне стареца, заради когото беше изминала толкова много път.
Джупитър беше на седемдесет и осем години, лицето му представляваше набраздена плетеница от бръчки, а по главата му бяха останали само няколко туфи бяла коса. Ардън знаеше, че също се е променила, но Джупитър трябваше да е сляп, за да не я познае, а ударът, който беше преживял преди две години, не го бе лишил от зрението му. Очите му блестяха и вълнението в тях подскочи към младата жена като електрически заряд. Племенникът му беше казал на Ардън за удара, който го бе покосил само пет месеца след смъртта на съпругата му, така че младата жена беше подготвена за частичната парализа в главата и ръцете му и силно изкривената му надолу дясна част на устата му. Въпреки това ѝ беше трудно, защото помнеше как изглеждаше Джупитър някога. Тя се увери, че десет години можеха да нанесат много щети. Ардън направи последните няколко крачки, за да го пресрещне, сграбчи едната от треперещите му ръце, които беше вдигнал към нея, и с огромно усилие отвори уста, за да проговори.