— Госпожице Ардън — изпревари я той. Гласът му беше като стенание и бе болезнено да го слуша. — Много сте пораснали.
Тя го дари с най-хубавата си усмивка.
— Здравей, Джупитър. Как се отнасят с теб тук?
— Като със свършен човек. А аз не съм такъв. Ще се върна на работа веднага след като си стъпя на краката. — Чернокожият мъж поклати невярващо глава. Ръката му продължаваше да стиска тази на Ардън. — Боже, боже! Станали сте истинска млада дама! Дорийн щеше да е много горда с вас, ако можеше да ви види!
— Чух какво се е случило. Съжалявам.
— В началото се чувствах много зле. Бях съсипан. Но съм сигурен, че сега Дорийн е гордостта на ангелите, така че се радвам за нея. Трябва да се оправя. Луис смята, че съм свършен човек и няма да мога да се грижа сам за себе си. — Джупитър изпръхтя. — Казах му да ми даде парите, които плаща тук, за да му покажа как човек може да стане на крака. Не съм свършен, не, госпожице. — Насълзените очи на чернокожия мъж се преместиха върху Дан. — Кой е там? Не мога да… — Той затаи дъх. — Боже мили! Това да не е… да не е господин Ричардс?
— Това е мъжът, който ме докара…
— Господин Ричардс! — Джупитър пусна ръката на Ардън и сам подкара инвалидната си количка към Дан, преди сестрата да успее да го спре. Дан отстъпи назад, но количката изведнъж се озова пред него, а на изкривената уста на стареца играеше възторжена усмивка. — И вие ли дойдохте да ме видите?
— Ах… мисля, че ме бъркате с някого…
— Не се тревожете, знам, че скоро ще стана от тази количка! Боже, боже, какъв радостен ден! Господин Ричардс, все още имате онзи кон, който ядеше портокалови обелки и какво ли още не, нали? Онзи ден си мислех точно за него. Името му е на върха на езика ми, но не мога да се сетя. Какво му беше името?
— Джупитър? — обади се тихичко Ардън, застана зад стареца и сложи ръка на едно от мършавите му рамене. — Това не е господин Ричардс.
— Ама, разбира се, че е той! Ето го точно тук, от плът и кръв! Може да съм в инвалидна количка, но не съм сляп! Господин Ричардс, как се казваше онзи кон, който ядеше портокалови обелки и какво ли още не?
Дан погледна Ардън в търсене на помощ. Очевидно старецът беше решил, че е някой друг и нямаше да си промени мнението.
— Мисля, че името на коня беше Съкровище.
— Съкровище! Точно така! — Джупитър кимна, без да отделя очи от Дан. — Все още ли имате онзи стар лукав кон?
— Не съм този, за когото… — Дан млъкна, преди да довърши изречението. Явно нямаше смисъл да отрича. — Да — отвърна той. — Имам го.
— Ще го науча на обноски! Господ е онзи, който създава конете, но аз ги уча как трябва да се държат, нали, госпожице Ардън?
— Точно така — отвърна младата жена.
Джупитър изсумтя, видимо доволен от отговора. Той погледна към прозореца.
— Слънцето напича силно. Ще е сухо и горещо. Днес конете ще се нуждаят от допълнително вода и не трябва да ги уморяваме прекалено много.
Ардън дръпна сестрата на една страна и поговори с нея. Жената ѝ кимна и ги остави насаме. Дан също смяташе да се отдалечи, но старецът протегна ръка и го стисна със стоманени пръсти.
— Луис не смята, че от мен вече става човек — сподели той. — Говорихте ли с него?
— Не, не съм.
— Племенникът ми. Той ме вкара тук. Казах на Луис да ми даде парите, които плаща тук, за да му покажа как човек може да стане на крака.
Ардън си дръпна един стол до инвалидната количка на стареца и седна на него. Небето през прозореца беше разсечено от розови ивици.
— Винаги ти е харесвало да гледаш изгрева, нали?
— Човек трябва да става рано, ако иска да постигне нещо. Господин Ричардс знае, че това е като евангелие. Напоете добре конете днес, сър.