— Вярвам ти — каза Ардън. — Винаги съм ти вярвала.
— Това е първата крачка — отвърна той. — Трябва да отидете в Лапиер. Пътувайте на юг и ще я намерите. Тя ще докосне лицето ви и ще оправи всичко. Повече никога няма да видите този белег.
— Искам да се оправя. Повече от всичко на този свят.
— Госпожице Ардън — продължи Джупитър, — спомням си как се срамувахте от себе си и как се отнасяха другите с вас. Помня как ви наричаха и ви разплакваха. Но вие избърсвахте очите си, вдигахте брадичка и продължавахте напред. Струва ми се обаче, че все още плачете отвътре. — Старецът погледна сериозно Дан. — Ще се погрижите ли за госпожица Ардън?
— Слушайте — отвърна ветеранът, — не съм този, за когото ме смятате.
— Знам кой сте — заяви Джупитър. — Вие сте човекът, когото Бог е изпратил на госпожица Ардън.
— Моля?
— Точно така. Вие сте човекът, когото Бог е изпратил да заведе госпожица Ардън при Сияйното момиче. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.
Дан не знаеше какво да каже, но се беше наслушал на достатъчно глупости. Освободи се от тънките пръсти на стареца.
— Ще те чакам отвън — изсумтя на Ардън и тръгна към вратата.
— Довиждане! — провикна се Джупитър след него. — Помислете върху това, което ви казах, чувате ли?
Навън източният хоризонт беше с цвят на лъскава мед. Въздухът вече миришеше на предстоящата влажна и агонизираща жега. Дан отиде до комбито, седна зад волана и усети как потта започва да излиза през порите му. Отново се замисли дали да не остави куфара на Ардън и да не потегли, но горещината изгони тези му мисли; в това си състояние нямаше да измине повече от няколко километра, преди да заспи зад волана. Вече се унасяше, когато младата жена отвори предната врата.
— Изглеждаш много зле — каза тя. — Искаш ли аз да карам?
— Не. — Не ставай глупав, помисли си Дан. Почнеше ли да криволичи, щеше да го спре някоя полицейска кола. — Почакай — каза ѝ, преди да се е качила в колата. — Да, мисля, че ще е по-добре ти да караш.
Ардън потегли по пътя, от който бяха дошли. Лекото олюляване на комбито беше истинско мъчение за костите на Дан.
— Трябва да отбием някъде — каза той, когато се върнаха на „Дарси авеню“. Видя един малък мотел отдясно, чийто знак обещаваше добра почивка, което му звучеше много добре. — Завий там.
Ардън изпълни молбата му и спря под зелената тента на рецепцията на мотела. Един знак на прозореца съобщаваше, че всички стаи са по десет долара на вечер, че има телефони в тях и че кабелната телевизия е безплатна.
— Искаш ли да наема стая за двама ни?
Дан присви очи към нея.
— За двама ни? Ние не сме двойка.
— Имах предвид да наема отделни стаи. Аз също мога да поспя малко.
— О. Да, добре. Няма проблем за мен.
Тя изгаси двигателя и слезе от комбито.
— Как ти е фамилията?
— А?
— Фамилията ти. Ще ме питат на рецепцията.
— Фароу — отвърна той. — От Шривпорт, ако те питат и за това.
— Връщам се след две минути.
Дан отпусна глава назад и зачака. Да спре тук му се струваше логично; не би посмял да измине остатъка от пътя до Вермилиън през деня, дори да можеше да го стори. Състоянието му се влошаваше бързо. Сети се за лудия старец. Ето го Сияйното момиче, върви по улицата. Сложила ръце на госпожица Уордел. Ракът веднага изтекъл. Не бях усещал такава светлина, господин Рич…
— Ето ти ключа.
Дан отвори очи и взе ключа, който му подаде Ардън. Слънцето беше станало по-силно. Младата жена ги закара някъде наблизо и незнайно как в следващия момент Дан вече вкарваше ключа в някаква врата и влизаше в малка, но чиста стая с боядисани в бежово стени от бетонни тухли. Той заключи вратата след себе си, отиде направо до леглото и легна в него, без да си махне бейзболната шапка или да си събуе обувките. Ако полицията внезапно нахлуеше тук, щеше да им се наложи да му нахлузят белезниците легнал.
Цялото му тяло туптеше от болка. Беше се преуморил прекалено много, но не можеше да се предаде, защото го очакваше още път. Седем-осем часа сън щяха да му се отразят много добре. Смяташе да пътува по тъмно към блатистия район на Луизиана. Там познават Сияйното момиче. Пътувай на юг и ще я намериш. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.
Луд старец. Аз съм убиец, това съм аз.