— За твоя информация — отвърна студено той, — израснах в пътуващ цирк. Нагледах се на достатъчно „шоубизнес“, така че се откажи, ясно?
— Били сте в цирк? Имате предвид в представление с изроди, нали?
Флинт вдигна ръка и притисна показалец и палец в слепоочията си.
— О, господи, какво направих, за да заслужа това?
— Интересно ми е. Наистина. Досега не съм срещал истински изрод.
— Не използвай тази дума.
— Коя дума?
— Изрод! — сопна се Флинт и Мама веднага стана и заръмжа. — Не използвай тази дума!
— Защо? Няма от какво да се срамувате, нали? — Пелвис изглеждаше искрено учуден. — Мисля, ще се съгласите с мен, че има много по-лоши думи, нали?
— Айсли, ще ме убиеш, да знаеш. — Ловецът на глави се насили да се усмихне, но от очите му се сипеше огън и жупел. — Досега не съм срещал толкова… толкова досаден човек като теб.
— Досаден — повтори Пелвис и закима замислено. — Какво точно имате предвид с това?
— Твърдоглав! Глупав! Какво мислиш, че имам предвид? — Усмивката на Флинт се изпари. — По дяволите, какво не ти е наред? Да не си бил в единична килия през последните пет-шест години? Не можеш ли просто да млъкнеш и да си държиш устата затворена за две минути?
— Разбира се, че мога — отвърна сприхаво Пелвис. — Всеки може да го направи, ако иска.
— Давай тогава! Две минути мълчание!
Имитаторът стисна уста и се вторачи право напред. Мама се прозя и отново легна да спи.
— Чий часовник ще използваме, за да засичаме? — попита той.
— Моя! Ще засичам на моя часовник! Слагам началото в този момент!
Пелвис изсумтя и се зарови отново в торбата, но в нея нямаше нищо друго освен празни опаковки. Обърна последната кутийка „Ю-Ху“ в опит да изцеди още няколко капки от нея, след което я смачка в юмрука си.
— Мисля, че е малко глупаво.
— Ето пак, почва се! — простена Флинт. — Не можеш да издържиш петнайсет секунди!
— Не говоря на вас! Човек не може ли да си каже какво му е на ума? Господин Мърто, така като гледам, давате всичко от себе си, за да не потръгнат нещата между нас!
— Не искам нещата между нас да потръгват, Айсли! Искам просто да си седиш и да си затвориш устата! Ти и проклетото ти псе вече объркахте веднъж работата ми и няма да получите шанс да го направите отново!
— Не хвърляйте вината върху мен и Мама! Ние нямаме нищо общо!
Флинт стисна волана с две ръце, а на бузите му избиха червени петна. Ръката на Клинт се вдигна нагоре и стисна въздуха, преди отново да се снижи.
— Просто мълчи и ме остави на мира. Можеш ли да се справиш?
— Разбира се. Да не съм някакъв досадник.
— Добре. — Ловецът на глави затвори очи и отпусна глава на седалката.
След около десет секунди Пелвис попита:
— Господин Мърто?
Флинт стисна зъби и насочи зачервените си очи към имитатора.
— Някой идва — съобщи Пелвис.
Ловецът на глави погледна през боровете към пътя. Някакъв автомобил — един от десетината, които бяха видели на пътя през целия ден — приближаваше от посока Вермилиън. След няколко секунди видяха, че не е комби, а камион с размерите на ван. Превозното средство се приближи и Флинт успя да различи синия надпис от едната му страна: „Бриско Просесинг Къмпани“, а под него: „Батън Руж, Луизиана“. Камионът мина покрай тях и продължи на юг. След малко се скри зад завоя.
— Не мисля, че Ламбърт ще дойде — каза Пелвис. — Досега трябваше да е пристигнал.
— Ще чакаме тук. Нали ти обясних, че чакането е основна част от работата ни?
— Да, сър — съгласи се Пелвис, — но откъде знаете, че вече не са го заловили? Можем да си седим тук до края на света.
Флинт погледна ръчния си часовник. Часът беше четири без осемнайсет. Айсли беше прав — време беше да се обади отново на Смоутс. Но не му се караше обратно до Вермилиън, за да използва телефона, защото ако Ламбърт пътуваше насам, щеше да мине по моста и можеше да го види. Щеше да е много по-лесно да пипне беглеца, ако онзи смяташе, че се намира в безопасност в хижата, отколкото да го преследва на север по магистралата. Флинт погледна пътя, по който беше продължил камионът. Трябваше да има някаква следа от цивилизация на юг. Той разгърна картата си на Луизиана — една от шестте щатски карти, които винаги държеше в колата си — и намери Вермилиън на нея. На седем-осем километра от него имаше друга точка — Чандалак, — а пет километра след нея магистрала 57 свършваше на място, наречено Лапиер. След това имаше само тресавища чак до Мексиканския залив.
Камионът отиваше някъде и там със сигурност щеше да има поне един телефон. Флинт запали двигателя и извади кадилака от скривалището му. Пренебрегна въпроса на Пелвис „Къде отиваме?“ и зави надясно. Силното слънце беше като огнена топка върху дългия черен капак на автомобила.