На силната следобедна светлина видяха през каква местност са карали през нощта — от двете им страни равните, блатни земи бяха осеяни на места с виещи се канали от мътна вода, гъсти ниски палми и огромни стари дъбове. След следващия завой една кафява змия, която беше дълга около метър, се гърчеше на горещия асфалт от страната на Флинт и той предположи, че камионът я е сгазил преди няколко минути. Полазиха го студени тръпки по гърба, когато мина през нея. На огледалото за обратно виждане видя как две големи птици, вероятно лешояди, се спуснаха към умиращото влечуго и започнаха да го разкъсват на парчета с клюновете си.
Флинт не вярваше в поличби, но за всеки случай се надяваше това да не е такава.
Пътуваха около три километра, когато папратът оредя от дясната страна на пътя и слънцето заблестя в един синкав канал, който водеше началото си от зловещо тресавище. Точно пред тях имаше бяла дървена постройка с ламаринен покрив и знак, на който пишеше: „Пристанище и хранителни стоки на Вермилиън“. На пристанището бяха вързани няколко малки лодки. Един по-голям плавателен съд — Флинт си помисли, че е риболовен катер заради мрежите и различните телфери на борда — тъкмо пристигаше и екипажът му завързваше въжетата за колчетата на пристанището. Там беше и камионът на „Бриско Просесинг Къмпани“, паркиран до дървената постройка, с обърната към водата каросерия. До пристанището, близо до избелял от слънцето знак, който рекламираше жива стръв, тютюн за дъвчене и пресен лук, имаше телефонна кабина.
Флинт спря колата на настилка от натрошени черупки от стриди. Закопча ризата си и си облече широкото си сако.
— Стой тук — нареди на Пелвис, докато слизаше. — Веднага се връщам. — Направи точно три крачки към телефонната кабина, преди да чуе как се отваря с изскърцване предната врата на кадилака, и спътникът му слезе от колата с Мама под ръка.
— Просто си свършете работата — каза имитаторът, когато ловецът на глави го изпепели с поглед. — Отивам да взема някои жизненоважни неща. Искате ли нещо?
— Не. — Жизненоважни неща, помисли си Флинт. Не говореше ли така бабата от „Селяндури в Бевърли Хилс“? — Почакай. Искам нещо. Вземи ми бутилка лимонов сок, ако има. И не споменавай нищо за Ламбърт, чу ли ме? Ако някой те пита, дошли сме да ловим риба. Ясно?
— Не смятате, че мога да се оправям сам, нали?
— Бинго — отвърна ловецът на глави, обърна гръб на Пелвис и влезе в телефонната кабина. Обади се в офиса на Смоутс. — Флинт е — каза той, когато шефът му вдигна. — Каква е ситуацията с Ламбърт?
— Чакай малко.
Той зачака, а потта се стичаше по лицето му. Сигурно беше трийсет и пет градуса, дори когато слънцето тръгна да се снижава на запад. Жегата беше повалила Клинт, който не помръдваше. Въздухът носеше задушната и неприятна воня на тресавището, а и собственото му тяло не миришеше особено приятно. Не беше свикнал да не е чист; един джентълмен беше наясно със стойността на чистотата, на чистите и изгладени бели ризи и на изпраното бельо. Последните двайсет и четири часа бяха като ад на земята, а тези тресавища приличаха на рая на Сатаната. От мястото си Флинт видя четирима мъже да разтоварват катера. Товарът беше зеленикавокафяв и люспест, с дълга муцуна, завързана с медна тел, и четири къси крака, които също бяха вързани с тел.
Алигатори, осъзна Флинт. Хората разтоварваха алигатори, всеки от които беше дълъг около метър — метър и двайсет, сваляха ги от палубата на катера, отнасяха ги до камиона на „Бриско Просесинг Къмпани“ и ги хвърляха в каросерията му. Работните дрехи на тези мъже бяха мокри и кални, а на палубата бяха струпани повече от двайсет живи и гърчещи се влечуги. Флинт забеляза пети човек — той беше по-слаб от останалите, с дълга до раменете сивкаворуса коса, сини дънки и тениска, на която пишеше „Харвард“. Стоеше настрани от работниците и като че ли ги наглеждаше. Внезапно мъжът погледна към Флинт и слънцето проблесна в кръглите стъкла на тъмните му очила. Ловецът на глави не отмести поглед — онзи също.
— Флинт? — Смоутс се беше върнал на телефона. — По последни новини Ламбърт още не е заловен. Къде си?
— На юг. В една адска дупка на име Вермилиън. Искам да знаеш, че в момента наблюдавам как няколко палячовци разтоварват истински алигатори от един катер.
— Трябва да ги попиташ дали нямат нужда от помощ — отвърна през смях Смоутс.