Дан знаеше какво беше изгорено. Разбра още преди да види малките черепи. Преди да види овъглената ръчичка, която се подаваше от купчината тела. Преди да осъзнае, че някои от тях не бяха изгорели до кокал, а бяха издути, деформирани и розови като пърлени прасета.
Някой стисна ръката му. Дан погледна сбръчканото и напоено от сълзи лице на стар виетнамец, който говореше нещо, изпълнен с ярост и ужас. Старецът протегна ръка към него и показа малък самолет от станиол в дланта си.
Дан разбра. Беше направен от шоколадчето на „Хърши“. Виетконгците бяха дошли след тях и бяха намерили тази играчка от станиол, която беше доказателство за тайно съдружие с врага. Трудно беше да се прецени колко деца бяха екзекутирани. Плътта се беше разтопила и бе образувала лъскави локви, костите бяха почернели и слепени, а лицата бяха заличени. Старият виетнамец отстъпи с олюляване от Дан, като не спираше да мърмори, и показа обвинително дланта си на друг войник. После на трети, на четвърти. Накрая гласът го предаде и той млъкна, но ръката му продължи да показва причината за това клане на невинни.
Дан отстъпи от изгорелите трупове с ръка върху устата и носа си. Коремът му се въртеше. Капитан Обри се опитваше да поеме контрол, като крещеше някой да хвърли пръст в пламъците, но лицето му беше пребледняло, а гласът му бе слаб. Дан извърна поглед от купчината и изгледа младия войник от Бостън със сините като метличина очи — Фароу — който беше застанал до него и се взираше хипнотизирано в пламъците, когато старият виетнамец натика самолета от станиол в лицето му. Дан трябваше да се отдръпне още повече от дима, за да не го задуши, трябваше да се махне от тази воня, но тя беше навсякъде, в панталоните, в косата и по кожата му. Трябваше да се измъкне от тази война, от смъртта, от безумните убийства и сковаващия ужас. Побягна към оризищата, но вонята продължаваше да е в ноздрите му. Страхуваше се, че ще остане с него до края на дните му.
Дан падна в мократа растителност и зарови лице в калта. Все още усещаше миризмата на изгоряло месо, когато вдигна глава. Димът се издигаше над него като тъмен покров, опитващ се да покрие слънцето. Нещо в него заплашваше да се срути и това го плашеше. Срутеше ли се, щеше да помете със себе си волята и дързостта, които показваше във всеки един момент, час и ден в тази своя обиколка на честта. Дан беше добър войник, изпълняваше заповедите и никога не обезумяваше, никога. Но с кафявата кал на лицето и черното отчаяние в душата си, той едва се пребори с ужасната нужда да стане и да побегне към джунглата, към джунглата и наблюдателните им постове изпод капаците на змийските им дупки, и след като стигне там, да дръпне спусъка на своя М16 и да го държи, докато мунициите му свършат. Те щяха да се появят тихомълком от сенките и да го нарежат на парчета.
Никога не обезумяваше. Никога. Но беше усетил, че е стигнал до ръба на пропастта и стисна силно калта в шепите си, за да не падне.
Чувството бавно премина. Отново беше добре. Не, не беше добре, но щеше да се оправи. Смъртта и жестоките убийства не бяха нещо непознато по тези земи. Беше виждал гледки, които го караха да желае да е сляп, но трябваше да стане и да продължи напред, защото беше мъж и войник и трябваше да си свърши работата. Той се обърна по гръб и се загледа в издигащия се дим, в този мрачен пример на безумното човечество, в това отвратително послание. Воят от селото като че ли се усилваше и ставаше по-пронизителен — хор на агонията — и макар че Дан запуши уши с ръце (пронизителен, пронизителен), макар че стисна силно очи и се опита нито да мисли, нито да чувства (пронизителен, пронизителен), макар да се замоли на Бог да го измъкне от това място и да не получи друг отговор освен все по-пронизителния вой…
— Ах — каза той и се изправи с измъчена физиономия на лицето.
— Господи! — каза някой. Гласът принадлежеше на жена. — Изкара ми ангелите!
Воят. Все още го чуваше. Не знаеше къде е, тъй като разумът му беше замаян от дима на Виетнам. След няколко секунди осъзна, че не чува воя от селото от спомените му. Полицейска кола!, помисли си Дан и го заля паника. Видя прозорец, опита се да стане и да тръгне към него, но крайниците му бяха схванати, а болката в главата му — премазваща. Седна на ръба на нещо — осъзна, че е легло — и притисна ръце в слепоочията си.
— Опитвам се да те събудя от пет минути. Беше като умрял. И изведнъж стана толкова рязко, че си помислих, че ще минеш направо през стената.