— Да, сигурно мога, но предположих, че щом си тръгнал натам, ще ми помогнеш…
— Не — прекъсна я той. — Не е възможно.
Ардън се намръщи.
— Не е възможно? Защо? Пътуваш натам, нали?
— Слушай, въобще не ме познаваш. Може да се окаже, че съм… някой, с когото не желаеш да пътуваш.
— Какво означава това? Да не си банков обирджия?
Дан отново седна на леглото.
— Ще те закарам до автогарата. Това е всичко, което мога да направя за теб.
Ардън седеше на стола, дъвчеше долната си устна и разглеждаше картата. След това погледна към него и го видя да слага възглавницата под главата си и да затваря очи.
— Може ли да те попитам един личен въпрос?
— Зависи — отвърна той.
— Има ли ти нещо? Имам предвид… болен ли си? Определено не изглеждаш здрав, ако нямаш нищо против да ти го кажа.
Дан отвори очи и погледна панелите на тавана. Нямаше смисъл да крие.
— Да, болен съм.
— И аз така си помислих. От какво? СПИН?
— Левкемия. И мозъчен тумор. Свършен съм, на ръба на пропастта съм. Няма връщане назад.
Ардън не продума известно време. Дан я чу да нагъва картата, или поне да се опитва да го направи, тъй като веднъж разгънати, картите ставаха много упорити зверове. Младата жена прочисти гърлото си.
— Сияйното момиче е лечителка. Чу Джупитър да го казва, нали?
— Също така го чух да ме нарича господин Ричардс и да говори безсмислици.
— Това не са безсмислици! — отговори тя. — А и ти наистина приличаш на господин Ричардс. Той имаше брада и беше с твоите размери. Разбирам защо Джупитър се обърка.
Дан отново се изправи до седнало положение — вратът му беше схванат болезнено — и я погледна.
— Слушай ме внимателно. Доколкото разбирам, искаш да намериш някаква духовна лечителка — която дори не мисля, че съществува — за да махне този белег от лицето ти. Мисля, че ще останеш много разочарована, ако се връзваш на измислиците на някакъв луд старец.
— Джупитър не е луд и това не са измислици. Сияйното момиче живее на онова място. Само защото ти не вярваш, не означава, че не е истина.
— Също така не означава, че е истина, защото ти искаш да вярваш. Не знам нищо за теб, нямам представа какво си преживяла, но мисля, че трябва да отидеш на кожен лекар, вместо да търсиш някаква духовна лечителка.
— Посещавала съм дерматолози и пластични хирурзи — отвърна с леден тон Ардън. — Всички ми казаха, че съм имала най-тъмното родилно петно тип „портвайн“, което някога са виждали. Не можеха да ми гарантират, че ще го премахнат изцяло или дори наполовина, без да ми оставят белези. Но така или иначе не можех да си позволя сумата за операциите. Прав си, че не знаеш нищо за мен. Определено нямаш представа какво е да имаш това нещо на лицето си и да го показваш всеки един ден от живота си. Хората гледат на теб като на някакъв изрод или като на някакво чудовище, което не трябва да се показва навън. Когато някой говори с теб, поглежда навсякъде, но не и в лицето ти, и веднага разбираш, че е отвратен или те съжалява. Смятат, че този белег носи лош късмет. Собственият ми баща ми го каза, когато бях на шест години. Излезе да си купи цигари и повече не се върна, а майка ми вдигна бутилката и не я свали, докато алкохолът не я уби. Оттогава живея в приемни домове и те уверявам, че никой от тях не беше рай. — Младата жена млъкна и стисна мрачно устни.
— Когато бях на петнайсет години — продължи след дълга пауза тя, — откраднах кола. Заловиха ме и ме пратиха в едно ранчо за „проблемни младежи“ извън Сан Антонио. Управляваше го господин Ричардс. Джупитър работеше в конюшнята, а съпругата му беше готвачка. Животът там не беше песен и ако нарушахме правилата, си спечелвахме наказания, но успях да завърша гимназия и да постигна нещо в живота си. Вероятно вече щях да съм мъртва или в затвора, ако не го бях направила. Помагах на Джупитър с конете, а той ми разказваше истории за Сияйното момиче. Каза ми, че тя може да докосне родилния ми белег и да го накара да изчезне. Сподели ми къде е израснал и как всички там знаели за тази духовна лечителка. — Ардън отново млъкна и присви очи, сякаш гледаше към някаква далечна картина в главата си. — Тези истории… бяха толкова истински. Изпълнени със светлина и надежда. Точно от това се нуждая сега. Разбираш ли, животът ми не е никак приятен. Изгубих работата си във фабриката на „Гудиър“ тъй като съкратиха почти цялата смяна. Трябваше да продам колата си. Кредитните ми карти ми носеха само неприятности, затова ги срязах с ножицата. Кандидатствах за работа в заведение за бързо хранене. Началникът само погледна лицето ми и ми каза, че позицията е заета и скоро няма да набират персонал. Същото се случи с още няколко други интервюта за работа, на които се явих. Закъснявам вече два месеца с наема си и не съм си плащала сметките. Разбираш ли… имам нужда от ново начало. Трябва да се отърва от лошия си късмет веднъж и завинаги. Ако успея да намеря Сияйното момиче и тя махне това чудо от лицето ми… мога да започна наново. Нуждая се точно от това и поради тази причина изтеглих всеки цент от банковата си сметка, за да осъществя пътуването. Разбираш ли ме?