— Да — отвърна Дан. — Осъзнавам, че не ти е леко, но търсенето на това Сияйно момиче няма да ти помогне. Ако някога е имало такава жена, тя трябва вече да е мъртва. — Той срещна празния ѝ поглед. — Джупитър каза, че Сияйното момиче е живяла в тресавището много преди времето, в което баща му е бил дете. Нали? Джупитър спомена, че е отишла в Лапиер, когато той е бил дете. Каза, че била млада и красива бяла жена. Млада беше точната дума. Кажи ми как е възможно това.
— Ще го направя. — Ардън най-накрая сгъна картата, преди да продължи. — Сияйното момиче не остарява.
— О, сега разбирам. — Дан кимна. — Тя не е само духовен лечител, но е намерила и фонтана на младостта.
— Не съм казвала такова нещо! — Младата жена се разгневи и белегът ѝ придоби по-тъмен нюанс. — Повтарям онова, което ми е казвал Джупитър! Сияйното момиче не остарява, а си остава млада и красива!
— Вярваш ли на тези приказки?
— Да! Вярвам! Аз… просто вярвам, това е всичко!
Дан изпита съжаление към нея.
— Ардън — каза тихичко той, — някога чувала ли си за фолклор? Това са истории за личности като Джони Апълсийд, Пол Бъниън и… сещаш се, хора, които са се превърнали в легенди. Може би много, много отдавна в онова тресавище е живяла духовна лечителка и след смъртта си се е превърнала в легенда, защото хората не са искали да я забравят. Затова са измислили истории за нея и са ги предали на децата си. По този начин тази жена никога няма да умре и винаги ще е млада и красива. Разбираш ли какво ти говоря?
— Нищо не знаеш! — сопна се Ардън. — Сега сигурно ще ми кажеш, че и Исус Христос е измислен!
— Виж, това си е твоя работа, няма да те спирам, ако си решила да обикаляш тресавищата и да търсиш някаква мъртва духовна лечителка.
— Дяволски си прав, че няма да ме спреш! — Младата жена стана и взе картата. — Ако бях толкова болна, колкото теб, щях да се опитам да намеря Сияйното момиче! Нямаше да седя и да отричам съществуването ѝ!
— Нещото, което ще те убие доста бързо — каза Дан, когато Ардън стигна до вратата, — е напразната надежда. Ще го разбереш, когато остарееш още малко.
— Надявам се никога да не остарея чак толкова много.
— Ей — провикна се Дан, преди да е излязла. — Искаш ли да те закарам до автогарата? Ще тръгнем, след като се стъмни.
Младата жена се поколеба с ръка на дръжката на вратата.
— Защо не искаш да тръгваш, преди да е станало тъмно? — Трябваше да му зададе и другия въпрос, който я глождеше: — И защо не носиш никакъв багаж?
Дан отговори бързо:
— По тъмно е по-хладно. Не искам колата да прегрее. Освен това имам приятели там, където отивам. Не планирах да спирам.
— Аха.
Той избягваше да я погледне в очите, защото подозираше, че е започнала да разбира кога не казва истината.
— Ще си взема един душ и нещо за ядене. Няма да е барбекю. Ти се обади на автогарата и разбери къде е.
— Дори да си хвана автобус за Хума, пак ще трябва някак си да стигна до Лапиер. Слушай — Ардън беше твърдо решена да опита отново, — ще ти платя трийсет долара, за да ме закараш дотам. Какво ще кажеш?
— Не.
— Колко далеч от пътя ти може да е? — Отчаянието беше стиснало здраво гърлото ѝ и променяше гласа ѝ. — Ще се сменяме зад волана. Освен това никога не съм ходила там и… сещаш се… пътуващо само момиче може да си навлече неприятности. Затова платих на Джоуи да ме закара.
— Да, той определено се погрижи добре за теб. Надявам се да стигнеш на мястото, за което си тръгнала, но съжалявам. Не мога да те закарам.
Ардън продължи да го гледа втренчено. Случваше се нещо много странно, помисли си тя. Счупеното стъкло на задната седалка на комбито, фактът, че пътуваше без дори четка за зъби и че се събуди едва когато чу сирената. Може да се окаже, че съм някой, с когото не желаеш да пътуваш, беше ѝ казал той. Какво означаваше това?
Ардън го изнервяше. Дан стана и си свали ризата. Тя видя очертанията на всяко едно ребро под бялата му кожа.
— Ако искаш да ме гледаш как се събличам и си вземам душ, няма проблем — каза той и започна да откопчава токата на колана си.