— Добре, махам се — отвърна младата жена, когато мъжът си свали ципа. — Аз съм в съседната стая. Повикай ме, когато си готов.
Ардън излезе навън. Дан затвори вратата в лицето ѝ и заключи. Въздъхна от облекчение. Стана му ясно, че младата жена се опитва да разбере какво не е наред с него. Не трябваше да я качва — тя беше усложнение, от което не се нуждаеше. Сега нямаше какво повече да направи, освен да си вземе душ и да се опита да се отпусне, ако можеше. Нуждаеше се от някаква храна, която щеше да го накара да се почувства много по-добре. Тръгна към банята, но преди да я стигне, го обзе любопитство, включи телевизора и започна да преглежда каналите в търсене на някоя местна новинарска програма. Намери Си Ен Ен, но сега говореха за финанси. Изключи телевизора. След няколко секунди обаче го включи отново. Определено нямаше да влезе в националните новини, но реши да намери някоя местна програма, за да види дали Лафайет ще отразят деянията му. Чувстваше се мръсен като калник на трактор в кална нива, затова влезе в банята и завъртя кранчетата докрай.
Ардън отиде на рецепцията, за да върне резервния ключ. Дребничката и приятна рецепционистка вдигна очилатия си поглед от кръстословицата във вестника на Лафайет.
— Приятелят ви добре ли е?
— Да. Беше много изморен и не ме е чул да чукам. — Ардън остави ключа на рецепцията. — Можете ли да ми кажете как да стигна до автогарата?
— Ще видя какъв е адресът в телефонния указател, за да ви го запиша. — Жената бръкна с осеяната си с вени ръка в едно чекмедже. — Къде планирате да ходите?
— Първо до Хума. После ще продължа още на юг.
— Няма кой знае какво на юг от Хума освен блатистия район. Роднини ли имате там?
— Не, просто пътувам сама.
— Пътувате сама? Ами приятелят ви?
— Той… ще ходи другаде.
— Боже, не бих отишла в онези тресавища сама, това е сигурно! — Жената беше сложила пръст на адреса на автогарата, но бе сметнала, че първо трябва да отправи предупреждението си. — Там живеят всякакви селяци и езичници, които не се съобразяват с никакви закони освен със своите. Погледнете тук. — Тя вдигна вестника и го натика в лицето на Ардън. — Навсякъде пишат за рейнджъра. Виждате ли?
Ардън видя. Заглавието гласеше: „Рейнджър от Теребон все още е в неизвестност“ а под него, с по-малки букви, беше написано: „Синът на градския съветник на Лафайет, Жираду“. На снимката беше едър и непоколебим млад мъж с полицейска униформа и широкопола шапка.
— В неизвестност е от вторник — обясни жената на рецепцията. — Превърна се в голяма новина през изминалата седмица. Този човек ходеше прекалено често в онези тресавища и те го погълнаха, можете да се обзаложите.
— Съжалявам за случилото се — отвърна Ардън, — но то няма да ме спре да… — Тя млъкна, защото погледът ѝ попадна на заглавието на статия в долната част на страницата: „Второ убийство на сметката на Шривпортския беглец“. Имаше и снимка на брадат мъж, от която сърцето ѝ се сви.
Снимката не беше от най-добрите — не бе правена на особено силна светлина и явно бе взета от някой документ — но човекът беше разпознаваем. Той беше без шапка и не се усмихваше. Оттогава бе изгубил около десет килограма или повече. Под снимката беше написано името му: Даниъл Луис Ламбърт.
— Намерили са лодката му — каза жената на рецепцията.
— А? — Ардън вдигна поглед. Стомахът ѝ беше станал на топка.
— Лодката на Джак Жираду. Намерили са я, но нямало никаква следа от него. Познавам родителите му. Всяка съботна сутрин закусват в „Шонис“ по-надолу оттук. Много обичаха момчето си и ще приемат загубата му много тежко.
Ардън отново зачете статията.
— Бих била много внимателна в онзи блатист район — настоя жената на рецепцията. — Онези лоши хора са се погрижили един рейнджър да изчезне. — Тя взе едно листче, за да запише адреса на автогарата на него.
Ардън беше на път да припадне, когато осъзна що за човек наистина бе Дан Фароу — не, Дан Ламбърт. Ветеран от Виетнам с татуировка на змия на дясната предмишница. Той бе застрелял и убил управителя на кредитния отдел на банка в Шривпорт. Беше застрелял и пребил до смърт някакъв мъж в мотел извън Александрия, и му бе откраднал комбито.
— О, господи — прошепна тя.
— Извинете? — Жената на рецепцията повдигна сребристите си вежди.
— Този мъж. Той… — … човекът, когото Бог е изпратил на госпожица Ардън.
Джупитър го каза. Вие сте човекът, когото Бог е изпратил да заведе госпожица Ардън при Сияйното момиче. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.