Дан притисна длани в лицето си. Сърцето му биеше силно, а слепоочията му туптяха. Колко далеч щеше да стигне? Беше му пределно ясно, че пътуването през нощта нямаше да го спаси и рано или късно властите щяха да го заловят. Времето му бързо изтичаше. Какво трябваше да направи — да се опита да продължи, или просто да се откаже и да се обади на полицията? Какъв беше смисълът да продължава да бяга? Нямаше как да отърве затвора, нито пък болестта, която изяждаше живота му. Обезумях, обезумях, помисли си Дан. Къде можеш да избягаш, когато всички пътища са завардени?
Нямаше представа колко време е седял така, със затворени очи и наведена глава, докато мислите му се щураха като мишка в лабиринт. Някой почука колебливо на вратата. Дан не отвърна нищо. Онзи отново почука, този път малко по-силно.
— Махай се! — провикна се ветеранът. Сигурно беше тя. Или полицията. След малко щеше да разбере.
Последва дълго мълчание, което накрая беше нарушено от гласа на Ардън:
— Искам… да поговорим за минутка.
— Просто си върви и ме остави на мира. Моля те.
Тя мълчеше и Дан си помисли, че си е тръгнала. След малко обаче чу шумолене под вратата и нещо беше пъхнато в стаята му. Страница от вестник.
Дан осъзна, че лошите новини са на път да станат още по-лоши. Завърза кърпата около кръста си, отиде до вратата и вдигна страницата. В долната ѝ част имаше снимка — същата, която видя по телевизията. „Второ убийство на сметката на Шривпортския беглец“, гласеше заглавието. Той отключи вратата и я отвори.
Ардън отстъпи крачка назад. Половината ѝ лице беше пребледняло от страх. Над главата си беше вдигнала гаечен ключ, взет от багажника на комбито.
— Не ме докосвай — каза тя. — Ще ти разбия главата!
Двамата се гледаха един друг за няколко секунди като две изплашени и плахи животни. Най-накрая Дан наруши мълчанието:
— Е, привлече вниманието ми. За какво искаше да говорим?
— Това си ти, нали? Убил си двама души?
— Аз съм — отговори той. — Но не съм убил двама души. Само онзи в Шривпорт.
— О, това трябва да ме успокои ли?
— Точно сега не ми пука как се чувстваш. Не ти ще ходиш в затвора. Предполагам, че вече си се обадила в полицията.
— Може и да съм го направила. Може и да не съм.
— Видя, че дават петнайсет хиляди долара награда за главата ми, нали? Трябва да стигнат, за да махнеш белега от лицето си. Виждаш ли? Това може да се окаже щастливият ти ден.
— Не се опитвай да ми избягаш — предупреди го Ардън. — Кълна се, че ще те халосам.
— Не го правя. Къде ще отида само по кърпа? Имаш ли нещо против да се облека, преди полицията да дойде?
— Не съм им се обадила. Поне не още.
— Е, направи каквото е необходимо. Аз май приключих с бягането. — Дан ѝ обърна гръб и тръгна към стола до вратата на банята, на който бяха оставени дрехите му.
Ардън не влезе в стаята. Тя го гледаше как маха кърпата и си обува бельото и чорапите. Тялото му беше слабо и жилесто, а гръбначният му стълб беше изпъкнал под кожата на гърба му. Мускулите му изглеждаха свити и безполезни. Нямаше нищо заплашително в него. Ардън свали гаечния ключ, но остана отвън. Дан си облече първо тениската, а после и дънките. Седна на стола, за да си сложи обувките.
— Не съм убил човека в Александрия — каза ѝ той. — Доколкото мога да навържа нещата, съпругата му го е направила и сега обвинява мен. Да, откраднах им комбито, но го направих, защото проклетата жена гръмна гумата на пикапа ми. Гръмна и мъжа си с пушката, докато се целеше в мен, но когато избягах, той още беше жив. Пребила го е до смърт и е казала на полицията, че съм го направил аз. Това е истината.
Ардън преглътна с усилие, защото страхът я беше стиснал здраво за гърлото.
— Във вестника пише, че си полудял в банката. Застрелял си някакъв мъж. Твърдят, че си въоръжен и опасен.
— Частта с полудяването е вярна. Банката искаше да ми отнеме пикапа. Той беше последното, което ми остана. Скарах се с охранителя, управителят насочи пистолет в мен и… просто се случи. Не съм въоръжен и никога не съм носил оръжие. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан, че ме смятат за толкова опасен, но грешат. — Дан се отпусна на стола и сложи ръце на подлакътниците му. — Сериозен съм за частта с парите. Ти трябва да ги вземеш. Обади се на властите, а аз ще остана точно тук.
Здравият ѝ разум ѝ казваше да отиде в стаята си и да се обади по телефона, но тя се поколеба.
— Защо не се предаде веднага след като си застрелял този човек?
— Паникьосах се. Не можех да мисля трезво. По-рано ти казах истината, болен съм от левкемия. Лекарите не ми дават много време и не искам да го прекарам в затвора.