— Тогава как така ще си седиш и ще ме оставиш да се обадя на ченгетата?
— Така или иначе някой ще го направи. Смятах, че ще успея да напусна страната, но… няма смисъл да се опитвам да избягам, когато името и снимката ми са по всички телевизии и вестници. Така само наранявам семейството си.
— Семейството ти? Женен ли си?
— Имам бивша съпруга. И син. Отбих се в Александрия, за да ги видя, затова отседнах в онзи проклет мотел. Бях тръгнал към място на име Вермилиън. Там има хижа, в която смятах да се укрия за известно време, докато реша какво да правя. — Дан поклати глава. — Вече няма смисъл.
Ардън не знаеше какво да очаква, но определено не беше това. След като прочете статията във вестника, отиде в комбито да го претърси. Опитваше се да намери пистолет. В багажника откри гаечния ключ, а в жабката две стари разписки — за жабешки бутчета, а не за нещо друго — издадени на Хана Дикейн от ресторант „Синия залив“. В интерес на истината петнайсет хиляди долара щяха да я измъкнат от финансовите ѝ затруднения и да ѝ останат пари за кола, но след като се разплатеше, пак нямаше да има за пластична операция. Лекарите ѝ бяха казали, че ще са необходими две или три операции и не можеха да обещаят какви ще бъдат резултатите. В момента обаче пред нея седяха петнайсет хиляди долара, които можеше да вземе, ако ги искаше.
— Давай — прикани я Дан. — Обади им се, не ми пука.
— Ще го направя. След малко. — Ардън се намръщи. — Щом си толкова болен, защо не си в болница?
— Някога стъпвала ли си в болница за ветерани? Бях в такава известно време. Хората там чакат да умрат, викат и плачат в съня си. Нямам намерение да си замина по този начин. Освен това през повечето дни все още мога да работя. Дърводелец съм. Искам да кажа, че бях такъв. Слушай, ще се обаждаш ли на полицията, или искаш да ти разкажа историята на живота си?
Ардън не отговори. Спомни си как се чувстваше, докато караше онази открадната кола — даваше газ до дупка от никъде за никъде и се опитваше да изпревари действителността — когато колата на щатската полиция я погна с включена сирена и буркан. Спомни си как щракнаха белезниците на китките ѝ и раздиращия тъмен ужас, който беше проникнал през дръзката ѝ защита. Имаше много да учи през онези дни. Ако не бяха малцината като господин Ричардс и Джупитър и съпругата му, уроците щяха да отидат нахалост като хвърлени семена в посипана с камъни земя. Краденето на кола не беше като убийството, разбира се, и може би мястото на Дан Ламбърт беше в затвора, но Ардън не бе сигурна дали тя трябваше да го вкара там.
— Искам да направя нещо за себе си — каза Дан, докато размишляваше над ситуацията. Той се изправи — сърцето на младата жена се разтуптя отново — и отиде до телефона на нощното шкафче до леглото му. Набра оператор и поиска да го свържат с Александрия.
— На кого се обаждаш? — Пръстите на Ардън бяха побелели от стискане на гаечния ключ.
— Бих искал да ме свържете с полицейския участък — каза Дан на оператора в Александрия, когато се свърза. — С главния полицейски участък.
— Какво правиш? — попита невярващо Ардън. — Да не се предаваш сам?
— Тихо — скастри я той и зачака да му отговорят.
— Полицията на Александрия, говори сержант Гил Парадин.
— Здравейте, сержант, казвам се Дан Ламбърт. Мисля, че ме издирвате.
Не последва отговор, а само изненадано — или подозрително — мълчание.
— Това някаква шега ли е?
— Не е шега. Просто ме изслушайте. Не съм убил Хармън Дикейн. Видях как съпругата му го застреля с пушката, но когато се махнах оттам, той все още беше жив. Явно е решила да го пребие до смърт и да хвърли вината върху мен. Разбирате ли какво ви казвам?
— Ами… аз… почакайте малко, ще ви свържа с…
— Не! — сопна се Дан. — Прехвърлите ли ме, затварям! Казвам ви, онази жена е убила съпруга си. Ако проверите пушката за отпечатъци, няма да намерите нито един от моите. Ще го направите ли заради мен?
— Аз… трябва да говорите с капитана…
— Приключих с говоренето. — Дан затвори.
— Не мога да повярвам какво направи току-що! Нали знаеш, че ще проследят обаждането?
— Просто исках да ги накарам да започнат да мислят. Може би ще проверят за отпечатъци и ще зададат на онази проклета жена още въпроси. Както и да е, те не знаят, че обаждането не е направено от Александрия. Все още имаш достатъчно време, за да ме предадеш.
— Да не би да искаш да влезеш в затвора? Това ли е?
— Не, не го искам — отвърна Дан. — Но нямам голям избор, нали?