Ардън трябваше да направи следващата крачка — да изпробва себе си и него. Пое си дълбоко въздух, влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Застана с гръб към нея и с готов за употреба гаечен ключ, в случай че ѝ се нахвърлеше.
Ветеранът повдигна вежди.
— Поемаш риск, като стоиш в една стая с мен, нали знаеш?
— Все още не знам. Така ли е?
Той ѝ показа дланите си и седна на ръба на леглото.
— Каквото и да си намислила, сега е моментът да ми го споделиш.
— Добре. — Ардън направи две крачки към него и отново спря. Продължаваше да изпробва собствените си нерви и намеренията му. — Не искам да те предавам. Това няма да ми помогне.
— Петнайсет хиляди долара са много пари — напомни ѝ Дан. — Можеш да си купиш…
— Искам да намеря Сияйното момиче — прекъсна го младата жена. — Затова съм тук. Да намеря Сияйното момиче и да махна това нещо от лицето си. Не ме интересува нищо друго. Нито парите, нито защо си убил някакъв човек в Шривпорт. — Настоятелните ѝ сини очи бяха непоколебими. — Виждала съм я в сънищата си, но не знам как изглежда. Смятам обаче, че се доближавам до нея, по-близо съм от всякога. Не мога да се откажа сега. Дори за петнайсет хиляди долара.
— Те биха стигнали за операция, нали?
— Лекарите не са сигурни дали могат да махнат петното. Постоянно повтарят, че отстраняването му може да остави също толкова лош белег. Тогава какво ще постигна? Може да стане по-лошо, ако въобще е възможно подобно нещо. Не, няма да го направя по този начин, не и след като съм толкова близо.
— Не мислиш трезво — каза ѝ Дан. — Лекарите са най-добрият ти шанс. Сияйното момиче… Е, наясно си какво мисля за нея.
— Така е. И това няма значение. Искам да ме закараш до Лапиер.
Мъжът изсумтя.
— Сега вече съм сигурен, че си изгубила разсъдъка си! Осъзнаваш с кого разговаряш, нали? Вчера убих човек. Пътувам с открадната кола, която в момента е отвън на паркинга. Не знаеш дали няма да опитам да те убия, ако ми се отвори възможност, а ти искаш да пътуваш още сто и петдесет километра с мен в блатистия район на Луизиана. Не мислиш ли, че си насилваш късмета?
— Ако смяташе да ме нараниш, щеше да го направиш между спирката за камиони и това място. Вярвам ти за случилото се в мотела. Нямаш пистолет в колата и не носиш такъв. Аз съм въоръжена с гаечен ключ и смятам, че мога да ти избягам.
— Може би е така, но не можеш да избягаш на полицията. Някога да си чувала, че да помагаш на беглец от закона е престъпление?
— Ако полицията ни спре, ще им кажа, че не съм знаела кой си. Няма да ти коства нищо да го потвърдиш.
Дан я изгледа дълго и навъсено. Вече знаеше, че животът ѝ не е бил никак лек и тази нейна мания по Сияйното момиче се беше влошила, когато нещата в живота ѝ бяха започнали да се разпадат. Предвиждаше само разочарования за нея, но не беше в позиция да спори. Тя беше права, нищо нямаше да му коства да потвърди.
— Сигурна ли си за това?
— Да. — В интерес на истината Ардън не беше сигурна дали може да му се довери, докато не се беше обадил в Александрия. И все пак щеше да задържи гаечния ключ още известно време.
Дан стана и тръгна към нея. На младата жена ѝ мина през ума да отстъпи към вратата, но не го направи. От опит знаеше, че веднъж покажеш ли страха си на един кон, животното никога вече няма да те уважава. Същото се отнасяше и за хората. Той протегна ръка към нея и тя вдигна гаечния ключ.
Дан се спря.
— Бейзболната ми шапка — каза ѝ. — На стола зад теб е.
— О. — Ардън отстъпи настрани, за да го пусне да мине.
Ветеранът сложи шапката си и си погледна ръчния часовник. Часът беше пет и трийсет и четири. Сенките се удължаваха през прозореца навън, но нямаше да се стъмни преди седем.
— Искам да пътувам по черните пътища — каза ѝ Дан. — Така е по-безопасно, но и по-бавно. Възможността да се натъкнем на щатски полицаи е по-малка. Или поне се надявам да е така. И нямам намерение да ти се нахвърля, така че можеш да оставиш това чудо. — Той кимна към инструмента в ръката ѝ. Ардън не го свали и това го накара да присвие очи и да ѝ каже: — Ако ми нямаш доверие сега, само се замисли как ще е след два часа, когато се стъмни и няма никой наоколо километри наред.
Младата жена бавно свали ръка.
— Добре, чудесно. Нямаше да ми хареса да кихна и заради това да ми разбиеш главата. Имаш ли дезодорант?
— А?
— Дезодорант — повтори Дан. — Нуждая се от такъв. Също ми трябва паста за зъби или вода за уста, каквото имаш. Няма да откажа и аспирин.
— В куфара ми са. Ще ги донеса.
— Няма проблем, ще дойда с теб. — Ветеранът я видя как отново настръхна. — Моята стая, твоята стая, колата, какво значение има? По-добре си помисли дали си сигурна за това, преди да тръгнем.