16. Черни букви на жълт фон
Минаваше девет часът, когато фаровете на комбито осветиха ръждясала табела, на която пишеше „ВЕРМИЛИЪН 8 КМ, ЧАНДАЛАК 19 КМ, ЛАПИЕР 24 КМ“.
— Почти стигнахме — каза Дан. Облекчението, което изпита, беше като разцъфнало цвете.
Ардън мълчеше. Тя беше отворила дамската си чанта преди три километра и бе извадила от нея розовата кесийка с връвчиците, която седеше в скута ѝ. Пръстите ѝ мачкаха съдържанието ѝ, но погледът ѝ не се отделяше от конусите светлина, които хвърляха фаровете.
— Какво има в това нещо? — попита Дан.
— А?
— Кесийката. Какво има в нея?
— Нищо специално.
— Определено я стискаш, сякаш онова вътре е много специално.
— Просто е… нещо за късмет.
— О, трябваше да се сетя. — Той кимна. — Всеки, който вярва в духовни лечители, си носи някой и друг талисман за късмет под ръка.
— На твое място нямаше да се присмивам. Ти се нуждаеш от Сияйното момиче не по-малко от мен.
— Хрумна ми една идея. След като ме изцели, ще дойде с мен в Шривпорт, за да съживи Емъри Бланчард. Тогава мога да се върна в началото — да прося за работа.
— Смей се колкото си искаш. Просто казвам, че нищо няма да ти стане, ако дойдеш с мен, нали?
— Ще ми стане — отвърна той. — Казах ти какво мисля за фалшивата надежда. Ако наистина е имало Сияйно момиче — а такава жена не е съществувала — единственият начин, по който може да ми помогне, е да върне времето назад и да съживи мъжа, когото убих. Както и да е, казах ти, че ще те закарам до Лапиер и ще го направя, но това е всичко.
— Ще ме зарежеш на улицата, когато стигнем там, така ли?
— Не, ще ти помогна да си намериш някое местенце, на което да прекараш нощта. — Или поне се надяваше на това. Последният мотел, който подминаха, беше на петнайсет километра зад тях в малкия град Хума. Откакто гората ги притисна от двете им страни, видяха светлините само на няколко отдалечени една от друга къщи. Бяха оставили цивилизацията зад гърба си и горчиво-сладкият мирис на тресавищата изпълваше въздуха. В най-лошия случай, ако не успееха да намерят мотел или пансион в близост до Лапиер, Дан беше решил да предложи на Ардън да остане в хижата и да я заведе в града на сутринта. Но само ако не намереха нищо друго; не му харесваше някой да зависи от него и колкото по-скоро младата жена поемеше по пътя си, толкова по-добре.
Прекосиха дълъг бетонен мост и изведнъж се озоваха във Вермилиън. Селището не беше голямо, само няколко малки къщи и затворени магазини. Единственото място, което светеше, беше някаква дупка на име „Барът на Кути“. Дан забеляза, че всичките четири пикапа, които бяха паркирани около него, разполагаха с поставки с пушки на задните си прозорци. Това никак не го обнадеждаваше в търсенето му на прилично място за спане за Ардън. Имаше чувството, че сама жена в това градче веднага ще бъде придърпана към билярдната маса, а мъж като него, с петнайсет хиляди долара награда за главата му, ще бъде разкъсан на парчета. Той продължи през Вермилиън и за щастие, привлече вниманието само на две кучета, които спряха да гризат кокалите си, за да се махнат от пътя му.
Когато излязоха от селото, Дан погледна километража. Сюзан каза, че отбивката за хижата на Гари е на пет километра след моста, отляво. Трябваше всеки момент да я видят. Не планираше още да спира там, но искаше да се увери, че я е намерил. И да, ето я и нея — един черен път се виеше като змия навътре в гората. Добре. Сега поне знаеше къде ще полегне тази вечер. Подмина отбивката и нито той, нито Ардън видяха черния кадилак, скрит наблизо.
Пелвис спеше и хъркаше с отпуснатата на гърдите му Мама, когато Флинт видя приближаващите фарове. С падането на мрака той беше приближил колата по-близо до магистралата и я държеше под око, докато спътникът му задрямваше и се събуждаше само за да бърбори за розовия кадилак на Елвис и любовта му към кокосовите кексчета на майка му, след което се унасяше отново. Флинт можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всички минали оттук коли и нито една от тях дори не намали на отбивката за хижата. Тази обаче намали, макар и почти недоловимо. Само че не зави и продължи на юг. Въпреки това сърцето му заби по-силно. Клинт усети промяната и реагира с въпросително помръдване под подгизналата от пот риза на брат си. Флинт завъртя ключа в запалването, включи работещия си фар и колата тръгна на свободен ход, без да е запален двигателят.