Мостът беше само на шейсет сантиметра от водата. Комбито беше затънало до горната част на гумите си и покрито с тиня. Флинт успя да види шофьорското място. Ламбърт не беше вътре. Бръкна под ризата си с лявата си ръка, извади деринджъра от кобура му и после размени мястото на оръжието и сигналната ракета в ръцете си. Вдигна ракетата по-високо в търсене на някакво движение. Мостът беше построен над широк около три — три метра и половина канал, от двете страни на който бе избуял гъсталак от палми с островърхи листа и друга бодлива блатна растителност, надвиснала над водата. Никъде не се виждаше нито суша, нито Ламбърт и жената с нараненото лице. Флинт се наведе и освети под моста, но беглецът не беше и там.
— Майка му стара — каза той и нагази в тресавището. Тръгна към комбито, като държеше съскащата сигнална ракета над главата си. Спря и погледна назад. Пелвис не го беше последвал. — Специална покана ли чакаш?
— Е… не, сър, но… обувките ми. Имам предвид, че са от истински син велур. Платих повече от сто долара за тях.
— Лошо. Идвай тук и ми пази гърба!
Намръщеният Пелвис се поколеба. Погледна краката си и въздъхна, но накрая стисна здраво Мама и влезе в тресавището. Потръпна, когато усети тинята около обувките си.
С готов за употреба деринджър, Флинт освети колата със сигналната ракета. Водата продължаваше да нахлува вътре. Видя нещо да плува там — бейзболната шапка на Ламбърт. На задната седалка имаше куфар, а на предната — дамска чанта.
— Клинт, дръж! — каза той и подаде деринджъра на брат си. След това се наведе, взе дамската чанта и я отвори. В нея намери портмоне и шофьорска книжка, издадена на името на Ардън Халидей, живуща във Форт Уърт. На снимката беше млада жена с чуплива руса коса. Лицето ѝ щеше да бъде подходящо за едно представление с изроди — лявата му страна беше много красива, но дясната бе покрита от ужасен родилен белег. В портмонето нямаше кредитни карти, а само малко повече от сто долара и монети.
— Това е страшен трик, честна дума! — каза Пелвис, загледан в стисналата деринджъра ръка на Клинт. — Той може ли да стреля с това нещо?
— Ако му кажа. — Флинт прибра шофьорската книжка и парите в сакото си, след което върна портмонето в дамската чанта, а нея в колата.
— Той разбира ли ви?
— Обучил съм го с кодови думи, също като кучетата. Клинт! Пусни! — Флинт взе деринджъра, когато пръстите на брат му се отпуснаха. Огледа тресавището, като размахваше сигналната ракета наоколо и караше сенките да се местят.
— Обзалагам се, че понякога ви се иска да може да говори.
— Ще ми каже, че му е писнало от мен, също както на мен ми е писнало от него. Не се разсейвай, а мисли за работата. Ламбърт не може да е далеч, взел е жената със себе си.
— Смятате, че трябва да…
— Мълчи! — скастри го Флинт. — Просто се ослушвай!
На Пелвис много му харесваше да чува гласа на своя идол от собствената си уста, но се насили да млъкне. Мама започна да ръмжи, но Флинт изгледа имитатора с изпълнен с огън и жупел поглед и той нежно я погали под брадичката, за да я успокои. Ослушаха се. Чуха тресавището да говори — рояци насекоми жужаха като плачещи китари, нещо в далечината се обади с подобен на режещ трион глас и отвсякъде се носеха цвъртене и приятни трели.
И тогава, най-накрая, чуха плясък.
— Той е там — прошепна Флинт, мина покрай комбито и отново спря. Водата беше стигнала до коленете му. Протегна сигналната ракета напред в мрака и пурпурната светлина проблесна по набръчканата повърхност на канала. Усети слабо течение около краката си. Ламбърт беше изморен, навярно и ранен, и бе поел по пътя на най-малкото съпротивление.
— Хей, Ламбърт! — провикна се Флинт. Може и да си въобрази, но му се стори, че тресавището притихна. — Слушай! — Млъкна за миг и се ослуша, но беглецът беше спрял да се движи. — Всичко свърши! В момента просто си копаеш по-дълбока дупка! Чуваш ли ме? — Не получи отговор, но и не очакваше такъв. — Не ни карай да идваме за теб!
Дан беше приклекнал във водата на трийсет и пет метра от светлината на сигналните ракети на двамата ловци. Беше подпрял главата на Ардън на рамото си. Не беше дошла в съзнание, но явно се свестяваше, защото тялото ѝ неволно се разтресе и дясната ѝ ръка, свита в юмрук, се вдигна и се стовари с плясък във водата. Дан не помнеше да си е удрял лицето във волана, но носът му беше като смазан и от двете ноздри течеше кръв. Вероятно е счупен, помисли си той. Нищо, беше преживявал много по-лоши удари. Болката между слепоочията му беше ужасна, зрението му бе замъглено и едва не припадна преди две минути, но вече смяташе, че се е съвзел. Беше се изтеглил възможно най-близо до десния бряг на канала, където от тинята беше израснала гъста растителност. Нещо бодливо се беше забило в рамото му. Дишаше тежко и наблюдаваше двете фигури, осветени в червено и зелено от сигналните ракети.