Бен се хвърли към Харис, вдигнала ръце, сякаш искаше да го удуши, свила пръсти като нокти.
— Млъквайте — казах аз. — И двамата. Хвърлете пистолетите. Веднага.
Харис ми се усмихна подигравателно.
— Няма да стреляш, Дрезден. Не ти стиска.
— Роджър — каза съвсем спокойно Дентън, — ти си идиот. Той няма друг избор. Веднага. Свалете пистолетите.
Аз примигнах, изненадан от неочакваната подкрепа. Това ме направи подозрителен. Това, че Марконе не се виждаше никъде, не означаваше, че го няма. Къде беше той? Клекнал някъде и се прицелва в мен? Внимавах за ярки червени точки.
— Точно така — добавих към казаното от Дентън. — Ти си идиот. Хвърляй пистолета! И ти, Уилсън — добавих аз, поглеждайки към дебелия агент. — Ти и Бен, свалете и коланите и ги оставете на земята.
— Изпълнявайте — потвърди Дентън и аз станах още по-нервен.
Той беше напълно спокоен и не се съпротивляваше. Гласът му беше солиден, уверен и безучастен. Това беше лошо. Глутницата на Дентън се подчини, макар и неохотно. Бен хвърли колана на земята по същия начин, както Скрудж[27] би захвърлил диамантена огърлица — с видима болка. Уилсън изгрухтя, когато разкопча колана и шкембето му се отпусна още малко. Пусна го на земята до пистолета. Харис ме гледаше кръвнишки, но и той смъкна пистолета си.
— Сега отстъпете назад. До един!
— Да — каза Дентън. — Харис, Уилсън, отстъпете към гората и донесете всичко, което оставихме там.
— Хей — казах аз. — За какво, по дяволите, говориш? Никой да не мърда. — Харис и Уилсън ми се ухилиха мазно и поеха към дърветата. — Връщайте се обратно!
— Стреляй по тях, господин Дрезден — каза Дентън, — и ще трябва да свалиш пистолета от мен. А ако направиш това, ще успея да го достигна и ще се вкопчим в схватка. Ти имаш способности и си интелигентен, но си ранен. Не мисля, че ще успееш да ме надвиеш в ръкопашен бой.
Погледнах между двамата мъже и Дентън.
— По дяволите — казах аз. — Какво целиш, Дентън? Ако направиш нещо съмнително или каквото и да е, няма да оживееш, за да можеш да съжаляваш.
— Аз съм от ФБР. Не бих направил нищо, което да изглежда съмнително, господин Дрезден.
Изругах и успях все пак да забележа, че устата на Дентън се изкриви в усмивка.
— Защо? — попитах. — Защо се забърка с тези колани? Защо правиш всичко това?
Дентън се опита да вдигне рамене, но се отказа.
— Прекалено много години съм гледал как хора като Марконе се надсмиват над закона. Видял съм много хора, ранени от него и убити от мизерията, която им е докарал, той и други като него. Уморих се само да наблюдавам. Реших да го спра. Него и останалите.
— Като ги убиваш? — казах аз.
— Дадена ми беше власт и се възползвах от нея.
— Какво ти дава право да разполагаш с живота им?
— А какво им дава право на тях да убиват? — каза Дентън. — Трябва ли да седя и да ги оставя да изтребват хората, ако мога да ги спра? Имам власт и отговорността да я използвам.
Побиха ме тръпки, когато проумях думите му.
— А другите? Невинните, които загинаха?
Дентън се поколеба, но отговори спокойно.
— Това беше нещастен случай, злополука. Намеренията ми не бяха такива.
— Коланите не само ви правят космати, Дентън. Те променят начина ви на мислене и действие.
— Аз мога да контролирам хората си — започна Дентън.
— Както направи миналия месец? — прекъснах го аз.
Той преглътна, но не каза нищо.
— Ти знаеше, нали? Знаеше, че ще разбера. И затова ме прати в автосервиз «Пълнолуние».
Вените по челото му започнаха да пулсират.
— След смъртните случаи бях предупреден, че съществува някакво управително тяло. Нещо като магическа полиция. Белият съвет. И че ти работиш за тях.
Почти се изсмях.
— Да, някой ти е казал обаче само част от историята, Дентън. Затова разруши окръжността на Макфин, нали? Трябваше ти жертва и затова освободи Макфин, знаейки, че Съветът ще го заподозре. «Уличните вълци» за полицията, а Макфин за Съвета.
Дентън изсумтя.
— Необходими жертви. Трябва да се свърши работата, Дрезден.
— Така ли? Като една от тези необходими жертви, не мога да се съглася с теб — казах аз. — Законът да върви по дяволите, така ли? Точно това казваш — че си над закона. Също като Марконе.
Дентън отново се напрегна и леко изви глава към мен. Сякаш искаше да чуе.
Продължих да го натискам, опитвайки се отчаяно да го накарам да проумее. Ако успея, може би щях да се измъкна в края на краищата от това положение.