— Човече, тези колани ви дават сила, която е лоша. Не можеш да се справиш с нея. Влязла е в главите ви и вие не можете да мислите. Откажи се. Все още можеш да излезеш от това и да почнеш да действаш правилно. Хайде, Дентън. Не загърбвай всичко, за което си се борил години наред. Има и по-добър начин.
Дентън дълго време нищо не каза. Харис и Уилсън изчезнаха зад плътния пръстен от борови дървета. Бен ни наблюдаваше с блестящите си очи, тялото и беше мускулесто и твърдо под лунната светлина, а гърдите и бяха красиви и доста смущаващи, когато поемаше дъх. Тя местеше непрекъснато погледа си от нас към колана на земята и дишането и ставаше накъсано.
— Погледни я — казах аз. — Тези колани са като наркотик. Такава ли беше тя? Такава ли искаш да бъде? А Уилсън и Харис, такива ли бяха преди? Вие сте се превърнали в чудовища, човече. Трябва да се освободите от това. Преди всичко да рухне.
Дентън затвори очи. След това поклати глава веднъж.
— Ти си добър човек, господин Дрезден. Но нямаш представа накъде отива светът. Съжалявам, че се изпречи на пътя ни. — И той отвори отново очи. — Необходими жертви.
— По дяволите — казах аз. — Не виждаш ли, че от това няма да излезе нищо добро? Дори ако се измъкнете оттук тази вечер, след като изтребите всички, Мърфи ще успее да сглоби всичко, което е станало.
Дентън ме погледна и повтори като някаква мантра:
— Необходими жертви.
Преглътнах и изстинах още повече. Дентън влагаше нещо зловещо в начина, по който произнасяше думите — прозаично, спокойно, рационално. В него нямаше никакви съмнения, макар че трябваше да е уплашен. Само глупаците и лудите демонстрират подобна увереност. А вече бях забелязал, че Дентън не е глупак.
Харис и Уилсън се появиха иззад дърветата, носейки нещо. Някой забулен, с вързани ръце и крака. Харис имаше нож в ръката си и го беше допрял до качулката, която приличаше на калъф за възглавница. Големите му уши и луничките не пасваха на арогантната компетентност, с която държеше ножа.
— Бъдете проклети — казах аз спокойно.
Дентън не отвърна нищо. Очите на Бен блестяха под лунната светлина и в тях имаше единствено сласт и жажда.
Двамата агенти донесоха пленника и Уилсън пусна краката му. Харис продължаваше да държи ножа, докато дебелият отиде да махне качулката, но аз вече бях видял превръзката на ръката.
Лицето на Мърфи беше бледо, а златистата и коса, обезцветена до сребърна от лунната светлина, падаше край очите и. Устата и беше залепена с плат или скоч-лента, в основата на едната ноздра се виждаше съсирена капка кръв, а над едното и око се червенееше драскотина. Тя примигна за момент, след което ритна Уилсън. Но краката и бяха вързани и това не беше достатъчно ефикасно, а когато Харис изръмжа и притисна ножа до гърлото и, тя спря да се съпротивлява. Сините и очи метнаха разярен поглед към Харис, след това към Уилсън. След това се спряха на мен и се разшириха.
— Убий ме, господин Дрезден — каза спокойно Дентън, — и Харис ще пререже гърлото на лейтенанта. Бен ще и вземе пистолета, а също и Уилсън. Най-вероятно ще те убият. След което ще убият тези вълци, които доведе, твоите съюзници. Но дори и да успееш да се справиш преди това с всички нас, Мърфи няма да е жива, а ти ще държиш оръжието, което е убило четирима агенти на ФБР.
— Мръсно копеле — казах аз. — Хладнокръвно копеле.
— Необходими жертви, господин Дрезден — каза Дентън, но това не беше вече спокойното изречение от преди. Звучеше пламенно, сякаш ръката на влюбен оформя думите. — Пусни пистолета си.
— Не — казах аз. — Няма. Той няма да посмее да убие още един полицай. Нали?
— Тогава Мърфи ще умре — каза Дентън. — Харис!
Раменете на червенокосия се издуха, а Мърфи се опита да изкрещи, въпреки запушената си уста. Аз извиках и насочих пистолета към Харис.
Рамото на Дентън се заби в корема ми, а юмрукът му ме прасна по носа така, че ми излязоха свитки. Пистолетът гръмна нанякъде, но Дентън вече се беше изплъзнал от ръката ми и ми нанесе още един удар по гърлото, който ме простря без дъх на земята.
Дентън се наведе и прибра пистолета.
— Трябваше да ме убиеш, когато имаше шанс, господин Дрезден, вместо да ми четеш морал. — Той го насочи към мен и видях, че устните му бавно се сгърчиха в гладна усмивка. — Красива луна имаме тази вечер — каза той. — Това ми напомня за една приказка. Как беше…
Опитах се да му кажа къде да си навре луната и приказката, но се чу само задушена въздишка. Не можех да се помръдна. Ужасно болеше.
Дентън дръпна предпазителя, насочи дулото към лявото ми око и каза: