— Би трябвало — съгласи се Мърфи. — Но след всичко, което видях, тази кръв и смърт… — Тя поклати глава. — Не, Хари. Не мога вече да вярвам на никого. — Тя почти се усмихна и каза: — Все още те харесвам, Дрезден. Но не мога да ти вярвам.
Опитах също да се усмихна, но чувствата ми бяха много объркани. Преди всичко болка. Физическа болка и дълбока сърдечна болка както заради нея, така и заради приятелството ни. Тя беше толкова самотна. Исках да я спася и по някакъв начин да облекча нейната болка.
Тя щеше да ме заплюе само ако се опитах. Мърфи не е от тези, които биха се съгласили да бъдат спасявани. От когото и да било. Това, че прие да я завия с палтото ми, беше голяма изненада за мен.
Огледах много внимателно ямата. Вълчетата от «Алфа» постепенно се възстановяваха, достатъчно, за да седят, но не достатъчно, за да се движат. Тера просто седеше с гръб към стената, победена и изтощена. Марконе се полюляваше под платформата високо над мен и не помръдваше, макар че в един момент ми се стори, че долавям някакво стенание. Усетих някакво трепване на симпатия към него. Колкото и коравосърдечно копеле да беше той, никой не заслужава да виси на една кука като примамка.
Вълчетата от «Алфа», Тера, Марконе, Мърфи. Всички те бяха тук заради мен. Моя беше грешката, че ги докарах тук, за да умрат. Горкият Кармайкъл също загина заради мен. Както и останалите добри полицаи. Както и Хендрикс.
Трябваше да направя нещо.
— Трябва да изляза оттук — казах на Мърфи. — Помогни ми и може да успея да направя нещо.
Мърфи се обърна към мен.
— Имаш предвид…?
Тя направи с пръстите на здравата си ръка нещо като магически жест.
Кимнах. Все още държах някакви козове.
— Нещо такова.
— Добре. А как ще излезеш оттук?
— Ще ми се довериш ли, Мърфи?
Тя стисна челюсти.
— Да не би да имам голям избор?
Усмихнах и се в отговор, изправих се на крака и зацапах във водата.
— Може да изкопаем малко стената. Нещо като стъпала.
— Ще те застрелят веднага щом се покажеш — каза Мърфи.
— Не — отговорих аз. — Не вярвам да се въртят наоколо в очакване на Макфин. Те са кръвожадни, но не и глупави.
— Така — каза Мърфи. — Единственото, което трябва да направим, е да те избутаме от ямата и тогава ти ще се изправиш сам срещу четирима въоръжени агенти — върколаци на ФБР, и ще ги победиш навреме, за да посрещнеш другия върколак, когото не можа да спреш с всичките си магически джаджи в едно здание, пълно с полицаи.
— Точно така — отговорих аз.
Мърфи ме погледна и повдигна рамене с кратък предизвикателен смях. Тя също се изправи, отметна косата от очите си с едно движение на главата и каза:
— Допускам, че може да бъде и по-лошо.
Над мен и отзад се разнесе някакъв мек звук. Мърфи замръзна, погледна натам и очите и станаха неописуемо големи.
Обърнах бавно глава.
Върколакът се беше привел на ръба на ямата, огромен, ръмжащ, мускулест и смъртоносен. Запенените му челюсти зееха, разкривайки един ред убийствени зъби. Очите му блестяха с розови пламъци под лунната светлина и бяха фиксирани върху люлеещата се фигура на Джони Марконе — Джентълмена. Аз потреперих и разплисках водата край себе си. Звярът обърна глава надолу и когато ме видя, очите му се свиха в тесни цепки и той изръмжа грубо и ниско. Лапите му се забиха в земята на ръба на ямата и я разкопаха, сякаш беше пясък.
Той ме помнеше.
Сърцето ми се разтупа в ритъм на стакато в гърдите ми. Обзе ме същият суров, остър, примитивен страх, който бях преживял и преди страхът да бъда повален и изяден се върна с пълна сила в мен и за миг изтри всичките ми мисли и планове.
— Може и така да се каже — казах аз на Мърфи с изнурен и слаб глас. — Доволна ли си? Още по-лошо е.
Глава 32
Добре — казах аз и страхът правеше гласа ми съвсем слаб, — това е лошо. Много, много лошо.
— Бих искала да имам пистолет — каза Мърфи решително. — Иска ми се да бяхме имали повече време да обмислим нещата, Хари.
Погледнах към Тера. Едно от вълчетата «Алфа», момичето с миша коса, се облягаше на нея и скимтеше.
— Затвори си очите — каза меко Тера и покри очите на малкото вълче със собствената си ръка.
Кехлибарените и очи срещнаха моите и в тях нямаше никаква надежда, нито искрица живот.
Те щяха да загинат заради мен. По дяволите, това не беше честно. Не бях извършил нищо глупаво. Не беше честно да стигнем толкова далече, да жертваме толкова много и да свършим тук в калта, като някакви ровещи буболечки. Огледах отчаяно ямата, но тя беше дяволски съвършена клопка. Нямаше никакви възможности тук долу.