Очите ми погледнаха право нагоре.
— Марконе — извиках аз. — Джон Марконе. Чуваш ли ме?
Отпуснатата фигура, увиснала над мен, слабо се разлюля.
— Какво искате, господин Дрезден?
— Можеш ли да се движиш? — попитах аз.
Върколакът изръмжа басово и започна да обикаля ръба на ямата, святкайки с очи към дъното и към Марконе, опитвайки се да реши кого да разкъса най-напред.
— Само едната ръка — потвърди Марконе след секунда.
— В теб ли е онзи нож? Който носеше в сервиза?
— Боя се, че Дентън и хората му ме претърсиха и го намериха — чу се гласът на Марконе.
— По дяволите. Жалко, глупаво копеле. Защо сключи тази сделка с Дентън? Сега най-сетне разбра ли, че иска да убие и теб?
Фигурата над мен се размърда и се сгърчи, люлеейки се на въжетата, които го държаха провесен там.
— Можете да ми го повтаряте до последния си дъх, господин Дрезден. Аз вече много ясно го разбрах — каза Марконе сухо. — Но може би имам шанс да внеса някакви промени…
— Какво ще направиш? — попитах аз.
Продължавах да следя върколака, който обикаляше ямата, и се опитвах да стоя винаги далече от него, за да мога да го следя.
— Ще извадя ножа, който те не откриха — отговори Марконе.
Той изсумтя, след това над мен проблесна нещо лъскаво.
— Остави го — каза спокойно Мърфи, която бе застанала до мен и наблюдаваше Марконе. — Той ще се освободи и ще ни остави да изгнием тук.
— Няма да имаме шанс да гнием дълго — възразих аз, но ми се струваше, че е права.
Марконе започна бавно да се върти на въжето, мърдайки се така, че накрая цялото му тяло се завъртя. Заговори със спокоен глас:
— Иронично, нали? Планирах да чакам създанието на тази платформа и да го примамя в ямата. Има приготвени мрежи, които щяха да се спуснат върху него, и аз се надявах, че ще го удържа до сутринта.
— Нали знаеш, че е точно под теб сега, Джон? — попитах аз.
— Господин Дрезден — каза сърдито Марконе. — Вече ви помолих да не ме наричате така.
— Както кажеш — отвърнах аз, но не можех да не се възхитя на куража на този човек, който може да се задява така, докато виси на въжето като зряла круша.
— Използвам това място, за да върша някои шумни неща — каза Марконе. — Както виждате, дърветата заглушават шума. Не можете да чуете дори изстрел от другата страна на оградата.
Продължаваше да се върти бавно и мързеливо на въжето, като сянка, на фона на луната и звездите.
— Добре, това е чудесно — казах аз, — но отвратително.
Върколакът погледна към мен и изръмжа и аз инстинктивно се дръпнах назад и се опрях на калната стена.
— Напълно — съгласи се Марконе. — Но необходимо.
— Има ли нещо, за което да не те е срам, Марконе? — попитах аз.
— Разбира се. Но не очаквате, че ще ви кажа, нали? Сега замълчете, моля. Разсейвате ме.
След това видях ръката му да се извива и да се протяга навън. Проблесна нещо метално и се чу звук на разкъсване от едно от въжетата, на което висеше платформата — другият край бе завързан за едно от боровите дървета.
Въжето рязко поддаде и платформата, заедно с Марконе, се залюля като пияна. Марконе изръмжа, удари силно по въжетата и накара цялата конструкция да се наклони още повече — докато накрая повреденото въже се скъса и се освободи напълно. То прелетя край Марконе, залюля се и увисна надолу.
Право в ямата до мен. Другият край продължаваше да е завързан за платформата отгоре, която сега вече беше изместена от центъра на ямата и висеше на една страна.
Примигнах към него за момент, а Мърфи каза:
— Боже мой, той го направи.
— Не ви препоръчвам да чакате, господин Дрезден — каза Марконе.
Видях го, че обърна глава, за да погледне към върколака, и се напрегна, когато той изтича около ямата към онази страна, където ръбът и беше най-близко до него. Звярът не даде никакъв знак, че е видял въжето да пада долу.
В гърдите ми избухна надежда като гръмотевица. Стиснах въжето с две ръце и започнах да се катеря по него като маймуна, избутвайки се с крака нагоре. Служех си главно със здравата ръка, за да се издигна нагоре за нова хватка.
Стигнах до горното ниво на ямата и започнах да люлея въжето напред и назад, за да набера инерция и да мога да скоча на земята извън ямата. Въжетата отгоре скърцаха заплашително и Марконе също се залюля напред и назад, все още въртейки се бавно.
— Дрезден — извика той. — Погледнете.
Бях съсредоточен в бягството си и не мислех за върколака. Обърнах глава и го видях да лети във въздуха към мен. Виждах ясно блесналите му очи и бях сигурен, че ще мога да преброя зъбите му, ако имах достатъчно време. Извиках и пуснах въжето, пропадайки с няколко метра надолу, преди да успея да го хвана отново. Върколакът профуча над главата ми като огромен, неприлично грациозен прилеп и кацна безшумно на другия край на ямата.