Разтворих уста в мълчалива усмивка и плъзнах езика си по острите блестящи зъби в муцуната ми. Каква прекрасна нощ. Подушвах миризмата на кръв във въздуха, стръвта за убийство на моите врагове и усетих, че от собственото ми сърце извира същият глад. Беше съвършено.
Бен се появи първа зад дърветата, бърза и силна, но тромава, нетърпелива и глупава. Подушвах възбудата и, която достигаше до почти сексуално желание. Тя очакваше лесна победа, внезапно нахвърляне върху един от бавните, лишени от грация двукраки, последвано от горещото бликване на кръв и лудо гърчене. Не можах да и го осигуря. Щом се появи зад дърветата, аз скочих напред и се впих в гърлото и, преди тя да го разбере. Светкавично разпаряне, гореща кръв и тя изкрещя уплашено и агонизиращо и се хвърли настрани.
Глупава кучка. Пропуснах сърцето и, но тя беше лошо наранена. Докато се опитваше да избяга, две бързи захапвания прекъснаха ахилесовите и сухожилия и я оставиха гърчеща се на земята, безпомощна и ужасена. Внезапно усетих порочно вълнение в цялото ми тяло. Кучката беше моя сега. Щеше да живее или да умре по моя воля.
Избликът от сила и възбуда, който преминаваше през мен при осъзнаването на това, можеше да ме накара да литна от земята чак до сребристото великолепие на луната и звездите. Плячката принадлежи на победителя. Нейната кръв и нейният живот ми принадлежаха и точно така трябваше да бъде. Приближих се към нея, за да я довърша, както беше редно.
Чу се едно вдишване и след това от гората се втурна Уилсън в своята вълча форма. Дръпнах се леко встрани и той профуча край мен. Ранената Бен изръмжа и замахна сляпо срещу него. Уилсън се обърна към нея и без да може да овладее своя бяс, заби челюстите си в гърлото и. Кръвта замириса плътно, мрачно и упоително под лунната светлина и аз се олюлях, опиянен от нейния аромат. Когато помирисах кръвта на кучката, устата ми се наля със слюнка и изпитах желание да се хвърля върху нея и сам да я разкъсам, докато тя умира сред крясъци.
— Вълците — извика Харис. — Излезли са. Пипнаха Бен.
Той изхвърча от гората с насочен пистолет и широко ококорени и ужасени невиждащи очи. Започна да стреля по Уилсън, който изпусна гърлото на Бен. Първият куршум раздроби на каша лявата му предна лапа. Вторият и третият се забиха в гърдите му и вълкът Уилсън се търколи на една страна, скимтейки, обзет от внезапна агония. Той се сгърчи и заизвива, падайки надолу, а лапите му драскаха по собствения му стомах, докато внезапно на негово място не се появи един дебел, плешив мъж, прострян на земята до убития вълк, с разтворено сако и разкопчана риза, под която се виждаше вълчият колан. Целият бе покрит в кръв, която излизаше на мехури от устата му.
— Боже… — изхриптя Харис и се приближи с вдигнато оръжие, когато успя да види какво е направил. — Джордж? О, боже, боже, аз помислих, че си един от тях. Какво по дяволите…
Агент Уилсън въобще не отговори на червенокосия хлапак. Той просто издърпа пистолета си под сакото и започна да стреля в него.
Помислих си, че в човешката си форма те едва ли виждат добре в тъмното. И двамата стреляха по светкавиците, излизащи от дулата на пистолетите им. Във въздуха се разпръсна още кръв, примесена с миризмата на барут. И двамата паднаха окървавени на земята. Моите челюсти се разчекнаха отново в усмивка, с чувство на горещо задоволство. Идиоти. Какво си мислят, че правят тук? Те ми бяха разстроили живота и живота на още други хора, а сега си получиха заслуженото. Помислих си, че щях да се зарадвам много повече, ако аз бях разкъсал гърлата им.
Но тогава се сетих, че ми предстои все още да се разправя с Дентън.
Това ме ободри. Обърнах се и навлязох в гората на лов за последния от тях. Сърцето ми биеше силно, но спокойно и равномерно от възбудата, когато се потопих в мрака на нощта в преследване на плячката си.
Дентън и аз се срещнахме, когато излязох от кръга на дърветата. Той стоеше под лунната светлина в единствената си истинска форма, която правеше козината му по-светла и очите по-блестящи. Беше мощен, както и в двукраката си форма и изглеждаше бърз и силен. Също както и моите, очите му горяха от лунна страст, жажда за кръв и за бяс и от дива сила. Ние се изправихме един срещу друг, полудели от радост. Ако можех, щях да се изсмея.
Ревът изригна от гърдите ми като музика и аз се хвърлих върху него. Сблъскахме се в кълбо от драскащи нокти, хапещи зъби и тъмна козина. Той беше по-силен, но аз бях по-бърз. Боят беше мълчалив и без хабене на дъх. Това беше един дуел между нас — зъбите ни бяха мечовете, а плътната ни козина ни служеше за броня.