Той започна да свети като пламъка на свещ в синьо. Светлината се разпространи надолу по верижката и достигна амулета и тогава се нажежи до бяло, и яркият пентаграм започна да описва светеща окръжност около мен, разпръсвайки звезден прашец по тревата.
— Vento — прошепнах аз, след това извиках по-силно: — Vento servitas. Ventas, vento servitas.
В храстите върколакът изръмжа и очите му светнаха с пурпурна ярост. След това започна да се приближава към мен.
Без никакво предупреждение, Мърфи пристъпи между мен и върколака, хванала с две ръце пистолета си в поза за стрелба, която в тази обстановка изглеждаше странна. Тя насочи пистолета право към мен.
— Хари — каза тя много спокойно. — Легни на земята. Веднага.
Очите ми се разшириха. Виждах много добре над нея как върколакът се приближава бързо през дърветата. Виждах, че се съсредоточава върху нея, и усещах неговите злоба и глад да се устремяват и да я обгръщат.
Не можех да говоря. Не можех да прекъсна песента или да спра да въртя амулета. Ако направех това, щях да изпусна енергията, която бях събрал, последната сила все още останала в мен. В главата ми туптеше такава болка, която всяка друга нощ би ме накарала да крещя. Продължих да въртя амулета и от яркия бял пентаграм на края на верижката изхвърчаха светещи прашинки.
— Казвам ти, Хари — повтори Мърфи. — Не знам какво правиш, но лягай долу.
Очите и бяха напрегнати и тя вдигна пистолета и освободи предпазителя.
Вяра. Каквато и вяра тя да е имала в мен, беше изчезнала. Тя беше видяла или помислила за нещо, и вярваше, че се опитвам да я предам. Върколакът се приближи още повече и аз усетих как стомахът ме присвива, защото Сюзан и децата не бяха имали време дори да излязат от имението, още по-малко да стигнат до минивана. Ако върколакът ме преодолее, ще ги убие един по един, следвайки техните следи като куче, и ще ги разкъса на парчета.
— Хари — каза Мърфи с умоляващ тон. Ръката и трепереше. — Моля те, Хари, легни долу.
Върколакът излезе от гората с внезапна стремителност, а Мърфи пое дъх, готова да стреля. Продължих да въртя амулета и усещах как силата нараства, а главата ми се цепеше от агония. Направих своя избор. Просто се надявах, че ще успея да свърша работата си, преди Мърфи да ме застреля. Всичко, което се случи през последните дни, се съсредоточи в този миг.
И сякаш се забави, за да мога да имам време да видя всичко с агонизиращи подробности.
Върколакът се изправи зад Мърфи и скочи във въздуха към нея. Беше огромен, мощен и по-ужасен от всякога. Челюстите му бяха широко разтворени, насочени към русата и глава, която можеха да схрускат с едно движение.
Мърфи присви очи, гледайки над дулото на нейния пистолет. От него изригнаха пламъци, насочени към мен. Тя беше на по-малко от шест метра и не мисля, че имаше начин да ме пропусне. С известна тъга си казах, че бих искал да и се извиня преди края. За всичко.
— Vento servitas! — извиках аз и освободих заклинанието, кръга и амулета в мига, в който звукът на изстрела ме удари в лицето. Силата изхвърча, всичко, което бе останало в мен, се беше фокусирало и набъбнало в кръга поради времето, което бях употребил, за да го пречистя. И сега полетя срещу върколака. Нещо горещо и болезнено ме удари в гърдите — сякаш бях ударен отзад. Паднах напред, прекалено слаб и уморен, за да ме е грижа повече. Но наблюдавах какво става с амулета.
Пентаграмът полетя към върколака като нагорещена до бяло комета и удари гърдите на създанието, подобно на светкавица, която се забива в стар дънер. Избухна светлина и огромната сила, освободена като някаква мистична субстанция, разби неуязвимостта на върколака, заби се в него със заслепяващ очите изблик на искри. От гърдите му избухнаха сини пламъци, черната кръв в сърцето му се възпламени и той изкрещя, падайки назад в агония. Чу се гръм, избухнаха още светлини и някой извика. Може би аз.
Върколакът падна на земята. И се промени. Муцуната се стопи в човешко лице. Зъбите и челюстите избледняха. Възлестите мускули се хлъзнаха като капки свръхестествена тиня и изчезнаха бързо. Ъглестите крайници се изправиха и се превърнаха в стройни ръце и крака, докато накрая пред мен се появи Макфин, лежащ на една страна и притиснал с ръка сърцето си.
Сребърната верижка на моя амулет се хлъзна между пръстите му и увисна на неговите гърди. Той обърна за миг очи към раната си, след което забелязах, че се отпусна. Макфин погледна нагоре и на лицето му бе изписана цялата мъка, агония и безсилен гняв, всичко, което бе чувствал през тези години, когато не е могъл да се контролира, прокълнат да причинява смърт и разрушение, когато единственото му желание е било да създаде парк за дивите животни. И всичко това изтече от него. Очите му се избистриха и той топло погледна към мен и ми отправи лека усмивка. Тя беше знак за опрощение. За да ми покаже, че разбира.