Застанах за миг неподвижно, без да виждам нищо, дишайки тежко, с пистолет в ръката. Ужасът караше сърцето ми да бие учестено и както винаги гневът дойде веднага след страха. Бях вбесен от това нападение. Разбира се, имах готовност, че някой ще се опита да ме спре, но създанието, което ръмжеше срещу мен в тъмнината, ме беше изплашило повече, отколкото бях очаквал.
В следващата минута нищо не се случи и не можах нищо да чуя. Бръкнах под ризата си и извадих сребърния пентаграм, завещан от майка ми. Неговата вписана в окръжност петолъчна звезда символизираше реда, симетрията и равновесието на силите. Съсредоточих волята си върху него и той започна да свети със слабо и меко сияние — далече от ярката, ослепителна светлина, която се поражда, когато насочиш волята си срещу създания, излезли от Небивалото, но напълно достатъчна, да ме направлява. Придвижих се към задната част на помещението, където бях обвит от синьо-бялата лунна светлина.
Определено беше много глупаво да продължавам напред, но аз бях достатъчно вбесен, за да се запътя през задната стая на универсалния магазин, докато пред мен не се появи тъмното очертание на задния вход. Насочих се към него и се запрепъвах в предмети, които не можеха да се видят на слабото сияние на амулета, гневно ги изритах настрани, докато най-сетне излязох на алеята зад старото здание, вдъхнах дълбоко чист въздух и можех отново да различавам неясни форми и цветове.
В този миг нещо тежко ме удари отзад и ме събори на земята, а камъчетата на чакъла се забиха в кожата ми през ризата. Концентрацията ми изчезна и заедно с нея и светлината от амулета. Усетих нещо твърдо и метално да се опира в тила ми, нечие коляно притисна гърба ми и един женски глас изръмжа:
— Хвърли пистолета или ще ти пръсна главата.
Глава 6
Може да съм луд, но не мога да се държа предизвикателно, когато има пистолет, опрян до главата ми. Внимателно поставих настрана своя «Смит и Уесън», 38-и калибър, и отдръпнах пръстите си от него.
— Ръцете на гърба. По-бързо — изръмжа жената.
Направих го. Почувствах студения метал на белезниците около китките си и чух изщракването им, когато се закопчаха. Коляното освободи гърба ми, след което моят нападател ме обърна по гръб с един крак и светна с фенерчето си в лицето ми.
— Хари! — каза тя.
Примигнах срещу светлината. Сега познах гласа.
— Здравей, Мърфи. Пак ще водим разговор, нали?
— Подлец! — каза грубо Мърфи. Все още беше в сянката зад лъча на фенерчето, но вече различавах контурите и. — Намери следа и я проследи, без да ми се обадиш.
— Някои живеят в стъклени кули, лейтенант — казах аз и седнах с ръце, извити зад гърба. — Нямаше никакво време. Следата беше гореща и не можех да си позволя да я оставя да изстине.
Мърфи изръмжа.
— Как откри това място?
— Аз съм магьосник — отговорих аз и се опитах да опъна ръцете си, доколкото беше възможно. — С магия. Как иначе?
Мърфи изръмжа, но се наведе зад мен и отключи белезниците. Разтрих си китките, след като бяха освободени.
— А ти?
— Аз пък съм полицай — каза тя. — Една кола ни следваше до Маканали чак от местопрестъплението. Почаках да отмине и я проследих дотук. — Тя се изправи. — Ти беше вътре. Излезе ли някой от предния вход?
— Не. Не мисля. Но не можех да видя.
— По дяволите! — каза Мърфи и прибра пистолета в джоба си. — Не са излезли и отзад. Трябва да има някакъв изход през покрива. — Тя огледа гъсто застроените здания, осветявайки покривите със своето фенерче. — Отдавна са изчезнали.
— Някой губи, друг печели — казах аз, докато се изправях на крака.
— Как не — отвърна тя, обърна се и се запъти към зданието.
Настигнах я бързо.
— Къде отиваш?
— Вътре. Да видя дали няма стълби или нещо подобно.
— Не можеш да ги настигнеш — казах аз, придружавайки я в тъмното здание. — Не можем да се справим с тях само двамата.
— Тях? — попита Мърфи. — Аз видях само една жена.
Тя спря и се обърна към мен, а аз и разказах набързо всичко, което се беше случило, след като се разделихме на паркинга при Маканали. Мърфи ме слушаше и сините и очи гледаха сериозно.
— Какво мислиш за това? — попита тя, когато свърших.