Апартаментът ми се помещава в сутерена на стара къща, оцеляла по чудо след всички пожари в Чикаго. Направена е изцяло от дърво и скърца, и стене, когато духа вятър — в този град духа непрекъснато, — и създава някаква нежна и успокояваща музика. Мястото е пълно с история, съседите са кротки, а наемът нисък — поне беше, преди демонът да разруши всичко.
Самият апартамент няма никакви електрически уреди, причините за което вероятно вече са ясни. В голямата стая има огнище и кухненска ниша, до нея се намира малка спалня заедно с баня. Прозорците на четирите стени са ниски, наполовина вкопани в пода, както и прозорецът на банята.
В обзавеждането държа повече на тъканите, отколкото на цветовете — върху каменните подове има дебели черги, на някои места по няколко една върху друга. Изплютата от демона киселина прогори почти всичките ми мебели и трябваше да претърся магазините за втора ръка, да им намеря заместници. Харесвам мебели с много дърво и меки дамаски, така че направих покупките по свой вкус. Стените са покрити с гоблени, най-старите, които успях да открия. На червеникавата светлина от огнището оранжевите, кафявите и червените шарки по стените не изглеждат никак зле.
Наведох се пред камината и запалих огън. В Чикаго октомври е студен и ветровит месец, а моето малко свърталище е обикновено влажно и студено, докато не се стопли от камината. Хвърлих няколко дървета в огъня и се появи Мистър, замърка нежно и се отри в единия ми крак, като почти ме извади от равновесие.
— Готов си за пържоли, нали, Мистър? — попитах аз и погалих между ушите голямата сива котка.
Мистър е по-едър от повечето кучета. Може би някой от родителите му е бил дива котка. Намерих го като малко котенце в една кофа за боклук и той бързо ме осинови. Въпреки битките, в които участвам, Мистър се оказа разбрана душа и постепенно прие, че съм част от семейството, и великодушно ми разреши да остана в апартамента. Котки. Иди ги разбери.
Запалих кухненската печка и набързо приготвих вечеря от спагети, пиле на скара и препечени филийки. Мистър сподели с мен вечерята и една кутия кока-кола, след което струпах чиниите в мивката, преди да отида в спалнята и да си облека робата.
Време беше да се заема с магьосническите ми дела.
Отидох до далечния ъгъл на дневната, отметнах килима от пода и вдигнах капака, който криеше стръмната стълба, водеща към подземието, където се намираше моята лаборатория.
Запрепъвах се надолу със свещ в ръка, която хвърли златисти оттенъци върху веселия хаос, царящ в лабораторията. Покрай стените бяха подредени маси, а една по-дълга заемаше почти целия център на помещението, оставяйки само тесни проходи наоколо, освен в един по-широк участък, който поддържах винаги разтребен заради окръжността за призоваване в него — пръстен от блестяща мед, завинтен с болтове към пода. Книги, бележници, използвани химикалки, счупени моливи, кутии, пластмасови контейнери, стари купички от масло, бурканчета от конфитюр и пластмасови торбички с всякакви размери и форми бяха напълнени с подправки, редки камъни, кости, кръв, най-различни остатъци, бижута и други неща, които се използват при магьосническите операции и експерименти.
Стигнах до подножието на стълбата, стъпих върху неустойчива купчина комикси (не питайте) и започнах да паля останалите свещи, наредени по стените на леденото помещение, докато накрая стигнах до бензиновата горелка, с която се опитвах да притъпя поне малко студа.
— Боб — извиках аз накрая, — събуди се, сънливецо.
На една от лавиците, полузакрит от купчина кутии, стоеше избелял и полиран човешки череп със зеещи, празни очни кухини. Дълбоко в тях примигнаха оранжеви отблясъци, след което нараснаха и се превърнаха в две ярко светещи точки.
— Сънливец. Браво, Хари. С такова чувство за хумор ще можеш да си изкарваш прехраната навсякъде като боклукчия.
Устата на черепа се разтвори в някаква пародия на прозявка, макар че знаех, че Боб, духът в черепната кутия, не усеща умората по начина, по който я усещат човешките същества. Боб беше работил с много магьосници в продължение на десетки човешки животи и знаеше повече за магията, отколкото някога щях да науча.
— Какво ще правим сега? — изкикоти се той. — Нови отвари за отслабване?
— Виж какво, Боб — казах аз. — Това беше само за да преживея един тежък месец. Все пак някой трябва да плаща наема.