— Това не е ли от първия вид?
— Не, в никакъв случай. Не използваш собствената си магия, за да се трансформираш, а нечия друга.
Намръщих се.
— Значи, е от втория вид?
— Престани да упорстваш — скара ми се Боб. — Това е съвсем различен вид, защото използваш талисман. Може да е пръстен или амулет, но най-често е вълчи пояс. Талисманът дава опора на животинския бяс. Гадни създания от лошата страна на Небивалото. Духът обвива човешката личност и я пази от разрушаване.
— Нещо като изолация — казах аз.
— Точно така. Запазваш интелекта и разума си, но духът управлява всичко останало.
Намръщих се.
— Звучи твърде лесно.
— О, да — каза Боб. — Наистина е лесно. И когато си използвал талисман, за да се превърнеш във вълк, губиш всичките си човешки ограничения и предразсъдъци и се ръководиш само от подсъзнателните си желания, а талисманът на духа поема управлението на тялото. Много е ефикасно. Огромен вълк с интелигентност на човек и кръвожадност на животно.
Погледнах към Боб и събрах останалите неща, нужни за стимулиращата отвара: прясна поничка за вкус, петльово кукуригане за слух, сапун за аромат, парцалчета плат за пипане, лъч изгряващо слънце за виждане, парченца от списък със задачи за разума и ярка, весела музика за духа. След което отварата се размеси чудесно.
Боб си мълчеше, докато прибавях съставките, но когато свърших, аз му казах:
— Мисля, че повечето хора не притежават достатъчно сила, за да поставят под контрол такъв дух. Той повлиява на действията им. Дори ги контролира. Потиска съзнанието.
— Е, и — какво от това?
— Ами създал си чудовище.
— Но то е много ефикасно — каза Боб. — Нямам представа кое е добро и кое лошо. Това са неща, които тревожат само вас, смъртните.
— Как го нарече този вид?
— Хексенволф — произнесе Боб със силен германски акцент. — Върколак. Църквата им обяви война и много народ загина на кладите.
— А сребърните куршуми? — попитах аз. — Ухапването от върколак?
— Няма ли да оставиш това «ухапване и превръщане във върколак», Хари? — каза Боб. — То не може да стане така. Иначе цялата планета ще бъде завладяна от върколаците само за няколко години.
— Добре, добре — въздъхнах аз. — А сребърните куршуми?
— Нямаш нужда от тях.
— Добре — казах и побързах да си запиша цялата информация, за да мога да съставя доклада за Мърфи. — Хексенволф, разбрах. Какви още има?
— Ликантропи — каза Боб.
— Това не беше ли някакво физиологично състояние?
— То може да бъде също и физиологично — каза Боб. — Но преди всичко е реалност. Ликантропът е естественият канал за побеснелия дух. Той се превръща в звяр, но само в своята собствена глава. Духът го овладява. Променя начина му на действие и мислене, прави го по-агресивен и по-силен. Освен това са много устойчиви на болка и нараняване, на болести, всичко заздравява много бързо.
— Но всъщност не приемат формата на вълк?
— Дайте му на това момче една кукличка да си играе — каза Боб. — Те са си хора, но изключително свирепи. Чувал ли си за викингските воини — берсеркерите[7]? Мисля, че те са били ликантропи, но не направени, а родени.
Разбърках отварата, за да съм сигурен, че всичко е равномерно разпределено.
— А последният вид — как се казваха — Лу…?
— Лугару[8] — каза Боб. — Това име им даде Етиен Вълшебникът, преди да го изгорят на кладата. Лугару са огромни чудовища. Някой ги е проклел да се превърнат във вълкоподобни демони, обикновено при пълнолуние. Този, който е произнесъл клетвата, трябва да е бил изключително мощен, като свръхмагьосник или господар на демоните, или някоя от кралиците на феите. Когато настъпи пълнолуние, те се превръщат в чудовища и тръгват да убиват наред всичко, което им се изправи пред очите, докато има луна, преди да изгрее слънцето.
Обзе ме внезапен хлад и потръпнах.
— Какво друго?
— Свръхестествена сила и бързина. Свръхестествена кръвожадност. Те почти мигновено се възстановяват от наранявания, ако въобще това им се случи. Имат имунитет срещу отрови и срещу всякакви магии, които са насочени към техния мозък. Машини за убиване.
— Звучи страхотно. Предполагам, че не се случва много често? Напоследък чух за нещо такова.
— Точно така — каза Боб. — Рядко. Обикновено нещастното прокълнато копеле е достатъчно наясно, за да се укрие или да изчезне в горите. Последното голямо вилнеене на лугару беше около Жеводан във Франция през шестнайсети век. Само за една година бяха убити повече от двеста души.