— Имаше няколко убийства последния месец. И още едно предишната нощ.
За момент никой не ми отговори. Облизах си устните и продължих:
— Имаше фалшиви вълчи отпечатъци около труповете. Федералните мислят, че някой използва оръжие с вълчи зъби, за да разкъсва жертвите. Знаете ли нещо по въпроса?
Около мен избухна буря от шепнене и приглушени гласове. Поне десетина може би. Даже повече. Усетих внезапно изтръпване в стомаха. Ако тези тук са убийците и са виновни за смъртните случаи миналия месец, здраво съм загазил.
А ако са истински върколаци и могат да си променят формата, и да се нахвърлят върху мен, преди да успея да изчезна, направо съм мъртъв, дори със защитната гривна. Потиснах един пристъп на паника и се насилих да не се обърна и да хукна.
— Убийте го — извика някой отляво — женски глас с дълбок ръмжащ тон в него.
Отговори и цял мяукащ хор в мрака около мен.
— Убийте го, убийте го, убийте го.
Напрегнах очи, за да проникна по-добре в мрака, и можах да ги видя — човешки силуети, които се движеха наоколо. Очите им блестяха като очите на куче, осветени от фарове. Около мен се въртяха мъже и жени, но не можех да определя възрастта им. По пода имаше постелки и възглавници, които те бяха разхвърляли при ставането си. Женският глас продължаваше да напява: «Убийте го, убийте го, убийте го», а останалите дружно пригласяха. Въздухът се изпълни с някаква тежка енергия, чиято сила нарастваше с песента в диво и яростно течение.
Точно пред мен, на не повече от три метра, стоеше едрата фигура на човека с пушката.
— Стига — изръмжа той, обръщайки се към останалите в помещението. Виждах как тялото му реагира на нарастването на енергията и става по-напрегнато. — Набийте го, хванете го, по дяволите. Ако го изпуснете, тук ще гъмжи от полицаи.
Когато обърна главата си, аз се хвърлих към изхода, държейки лявата си длан обърната към водача с пушката, и направих щита си колкото се може по-твърд.
Моето движение предизвика яростно виене от тълпата и те се хвърлиха към мен, сякаш бяха десетина същества, управлявани от един-единствен ум. Пушката изтрещя и отблясъкът освети стаята, пълна с полуголи и голи мъже и жени с разкривени от ярост лица. Ударът се отрази в моя щит. Не беше достатъчно силен, за да го строши, но усетих нагряването на гривната и рамото ми се блъсна в стената.
Залитнах за момент, загубил равновесие. Един от мъжете, як тип с рамене, покрити с татуировки, застана между мен и вратата. Аз се втурнах към него и той разпери ръце, за да ме хване, допускайки, че ще се опитам да го заобиколя.
Вместо това го ударих с всички сили с юмрук в носа. Не притежавам кой знае каква мощ, да я вложа в удара, но когато към нея се прибави и кинетичната енергия, натрупана в пръстена, юмрукът ми се превръща в стенобойна греда от кости и мускули и разплеска носа му в кървава пихтия, а самият той отхвърча на метър встрани.
За миг изскочих през вратата и усетих топлината на слънцето по гърба си. Хукнах към костенурката и дългите ми крака бързо скъсяваха разстоянието до нея.
— Спрете, спрете! — крещеше водачът и аз хвърлих поглед през рамо към него, за да го видя.
Беше възрастен мъж и мазната му коса бе почнала да посивява. Той заби крака в рамката на вратата, обърнат навътре, с пушката напреки на тялото му, и се опитваше да отблъсне хората, които искаха да излязат.
Хвърлих се в колата и завъртях ключа в стартера.
Моторът изви и затрака, но не заработи. По дяволите!
Ръцете ми трепереха, докато се опитвах да запаля колата, прилагайки всички трикове, които знаех, но едновременно с това наблюдавах и вратата. Водачът на «Уличните вълци» все още блъскаше полуделите членове на бандата, които напираха да излязат. Те пищяха и виеха, но той ги избутваше назад и ги удряше с приклада като бесни кучета, при което мускулите на ръцете му се издуваха.
— Паркър! — изпищя една от тях, жената, която беше започнала песента, приканваща към убийство. — Пусни ме да мина.
Без никакво колебание той я повали на земята с приклада на пушката.
Паркър обърна главата си към мен и аз срещнах погледа му. След кратко размиване, преодолях бариерата и надникнах вътре в него.
Бях обзет от ярост, непреодолима жажда да се втурна на лов за месо. Исках да тичам и да убивам. Усещах силата на раменете и на ръцете си, грубата енергия на дивото бушуваше в мен и изостряше сетивата ми до животинска острота.
Възприемах неговите емоции като мои собствени. Бяс, потиснат от строг контрол, океански вълни, които се блъскат в стена. Тази ярост бе насочена срещу мен, Дрезден, човекът, който бе навлязъл в неговата територия, оспорил авторитета му, разбунтувал неговите хора и застрашил ги открито. Виждах, че той е водачът на ликантропите, които наричаха себе си «Уличните вълци», мъже и жени с умове и души на диви зверове, а той самият остаряваше и не беше толкова силен както някога. Други, като жената по-рано, бяха започнали да оспорват неговия авторитет. Днешните събития можеха да го лишат от лидерството, а той нямаше да може да го преживее.