— Цената не е висока. За какво ти е безсмъртната ти душа, когато тленното тяло изчезне? Какво толкова — да ми кажеш още едно име? Такава информация трудно се събира, дори и от нас. Може да не ти се удаде друг случай.
Демонът буташе с щипките си магическия пръстен. Човекоподобната му муцуна трепереше от алчност.
— Забрави — казах тихо. — Няма да стане.
Ченето на Чонзагорот зяпна от изненада.
— Но Хари Блекстоун Дрезден… — подхвана той.
Едва когато го видях, че трепва, разбрах, че крещя.
— Какво си въобразяваш бе, вехтошар мрачен, че съм някакъв глупак, когото можеш да доиш до безкрай? Забрави! Вземай каквото спечели и изчезвай! Радвай се, че не те изпращам обратно с пречупени кости и човка, забита в прахта.
Очите на Чонзагорот проблеснаха яростно и той отново се хвърли срещу бариерата, виейки кръвожадно. Протегнах ръка и изръмжах.
— Няма да можеш, недорасло малко лайно!
Волята на демона се изправи срещу моята и я надвих отново, макар по челото ми да избиха капки пот.
Чонзагорот започна да се смалява все по-бързо, виейки недоволно.
— Ние те дебнем, магьоснико — крещеше той. — Ти се движиш сред сенките, но някоя нощ ще се подхлъзнеш и ще паднеш. И тогава е наш ред. Ще те замъкнем долу при нас. Накрая ще бъдеш наш.
Той продължи да нарежда все така, докато се смали до точица и изчезна с леко пляскане. Отпуснах ръка и наведох глава, дишайки учестено. Целият треперех и то не беше само заради студа в моята лаборатория. Много лошо бях подценил Чонзагорот, смятайки, че е достоверен, макар и малко опасен източник на информация, и се надявах, че ще се съгласи на една разумна сделка. Но яростта и злобата, които изплуваха в последното му предложение, в последните му думи, разкриха истинските му намерения. Той ме излъга, скри истинската си природа и си поигра с мен като с някакъв неудачник, след което хвърли здраво въдицата. Чувствах се като идиот.
Телефонът започна да звъни на горния етаж. Раздвижих се изведнъж, избутах настрани предметите, които ми бяха на пътя, и минах през тях, за да мога да стигна до стръмната стълба, която водеше към апартамента. Втурнах се нагоре с бележника в ръка и грабнах телефона едва при петото позвъняване. Нощта се беше спуснала, докато разпитвах демона.
— Дрезден — казах аз, пуфтейки.
— Хари — обади се Мърфи с тих глас. — Имаме още един.
— Кучи син — казах аз. — Идвам. Дай ми адреса.
Сложих бележника до мен и се приготвих да записвам.
Мърфи звучеше сковано.
— Ралстън плейс, номер осемстотин осемдесет и осем. В «Голд коуст».
Замръзнах, вторачен в адреса, който бях записал. Адресът, който ми даде демонът.
— Хари? — обади се Мърфи. — Чуваш ли ме?
— Чувам те — отговорих аз. — Идвам, Мърф.
Оставих слушалката и се запътих навън под ярката светлина на пълната луна над главата ми.
Глава 12
Ралстън плейс, номер осемстотин осемдесет и осем, беше градска къща в «Голд коуст», най-богатия район на Чикаго. Тя беше разположена на малък парцел, заобиколен с дървета, които почти напълно я скриваха. Високият подрязан жив плет, който заобикаляше малката градина, също я криеше от погледа ми, когато завих по чакълестата алея и паркирах костенурката зад цяла редица полицейски коли и линейки.
Мигащите светлини ми подействаха почти успокоително. Толкова много пъти ги бях виждал, че едва ли не се чувствах у дома си. Мърфи се беше обадила рано — не виждах колата на съдебните лекари и единствените хора наоколо бяха полицаите, които опъваха жълтата ограничителна лента около имота.
Излязох от колата, облечен както винаги с джинси, риза и ботуши, а старият ми черен шлифер се развяваше над глезените ми. Вятърът беше рязък и студен. Луната грееше над главите ни, като едва се забелязваше от пелената замърсен градски въздух.
Някаква тръпка полази по гръбнака ми и аз спрях и започнах да оглеждам елегантно подрязаните като скулптури край мен цветни лехи и редици от храсти. Изведнъж усетих, че някой се крие в тъмнината, чувствах погледа му върху мен.
Вгледах се в нощта, местейки бавно поглед наоколо. Не виждах нищо, но бих се обзаложил на голяма сума, че там има някой. След миг чувството, че съм наблюдаван, изчезна и аз целият потреперих. Пъхнах ръце в джобовете и се запътих бързо към къщата.
— Дрезден — извика някой и видях, че Кармайкъл слиза надолу по стълбите към мен. Той беше дясната ръка на Мърфи в Специалния отдел. По-нисък от средното, по-закръглен от средното, по-лигав от средното и с по-свински очички от средното, Кармайкъл беше вечно съмняващ се скептик, но умът му режеше като бръснач. Слезе по стълбите със старата си накапана връзка и лекьосана риза. — Крайно време беше, Дрезден, за бога.