Избърса с ръка потното си чело.
Намръщих му се, докато вървяхме един до друг.
— Това е най-милото посрещане, което съм чувал от теб — казах аз. — Промени ли си мнението, че съм менте?
Кармайкъл поклати глава.
— Не. Продължавам да мисля, че всичките ти магьоснически хватки са глупости. Но Бог да ми е на помощ, понякога ми се ще да не е така.
— Нищо не се знае — отвърнах сухо. — Къде е Мърфи?
— Вътре — каза Кармайкъл с гримаса на отвращение. — Качи се по стълбите. Цялата къща принадлежи на този човек. Мърфи очаква, че може да знаеш нещо. Аз ще остана тук и ще задържа федералните, когато пристигнат.
Погледнах го.
— Тя още ли се тревожи как ще изглежда пред очите на Вътрешната комисия?
Кармайкъл се намръщи.
— Тези задници веднага ще скочат върху нея, ако изхвърли оттук федералните. Писна ми вече от тези градски политици.
Кимнах в знак на съгласие и поех по стълбите.
— Хей, Дрезден — подвикна Кармайкъл.
Погледнах към него през рамо, очаквайки обичайните подигравки и обиди. Той ме проучваше с ясните си малки очички.
— Чух разни неща за теб и Джони Марконе. Има ли нещо вярно?
Поклатих глава.
— Няма нищо. Този боклук лъже.
Кармайкъл ме изгледа изпитателно, след което кимна.
— Ти не си печен в лъжите, Дрезден. Не вярвам да запазиш хладнокръвие за такова нещо. Вярвам ти.
— Но не вярваш, че съм магьосник? — попитах го аз.
Кармайкъл се намръщи и погледна встрани.
— Имам ли вид на глупак? А? Качи се горе. Аз ще вдигна врява, когато Дентън и агентите на Степфорд пристигнат.
Продължих по стълбите и видях, че Мърфи стои на горната площадка, облечена в искрящо сиво официално сако и панталони, елегантни обувки с нисък ток и бижута със стоманен цвят. Обиците и изглеждаха като капки сребро на ушите и, които не бях виждал досега заради дългата и златна коса. Те бяха много сладки. Мърфи би ме убила само защото съм си го помислил.
— Крайно време беше, Дрезден. Ела тук.
Гласът и беше твърд и гневен. Тя потъна в къщата и аз взех останалите стъпала по две наведнъж, за да я настигна.
Апартаментът (ако тази дума въобще може да се използва за подобно жилище) беше ярко осветен и съвсем леко миришеше на кръв. Кръвта има сладникаво-метална миризма и кара косъмчетата по врата ви да щръкват, а моите вече бяха съвсем изправени. Чувстваше се и някаква друга миризма, нещо подобно на тамян, а също и свежестта на вятъра. Завих по някакъв къс коридор след стълбите и последвах Мърфи в една стая, която очевидно беше главната спалня, и там открих източника на всички миризми.
В спалнята нямаше никакви мебели, а тя беше огромна — толкова обширна, че да се чудиш как да стигнеш до банята посред нощ. Нямаше килим. Никакви украшения по стените. Нямаше и стъкло на огромния еднокрил прозорец, през който нахлуваше октомврийският вятър. Пълната луна грееше през него като картина, поставена в рамка.
Единственото нещо в стаята беше кръвта. Имаше навсякъде — разпръсната като капки и дори на цели струи по една от стените. Алени отпечатъци на нещо като вълчи лапи водеха право към строшения прозорец. В средата на стаята имаше останки от някакъв голям призивен пръстен, трите му символични кръга бяха старателно очертани с тебешир на дървения под, а около символите на втория кръг бяха разположени горящи пръчици тамян.
Това, което бе останало от Ким Дилейни, голият и труп, лежеше по гръб на окървавения под на метър от пръстена. На лицето и, замръзнало от трупното вкочаняване, се четеше изражение на шок и изненада. Черните и, блестящи някога очи бяха вторачени в тавана, а полуотворените и устни като че ли изричаха някакво извинение.
Под брадичката и липсваше голямо, полукръгло парче плът, заедно с гръкляна и трахеята. Месото беше червено, виждаха се разръфаните артерии и мускули, а на дъното на раната белееха светлите кости. Дълги следи бяха отворили подобно на ципове тялото и, което беше покрито с кръв.
Внезапно нещо «щракна» в мозъка ми. Някой натисна някакъв ключ, който изключи напълно емоциите ми и ме потопи в някаква неестествена замъгленост. Не може да виждам това. То не може да е реално. Трябва да е някаква игра или заблуда и участващите в нея актьори всеки момент ще започнат да се подсмихват, неспособни повече да издържат на собствената си лудория.
Почаках. Но никой не започна да се кикоти. Изтрих с ръка челото си, което бе покрито със студена пот. Пръстите ми се разтрепериха.