— Аз не съм рейнджър — възразих аз. — Аз съм наемен консултант. И не вярвам общината да ми плати сметката за такова нещо.
Тера Уест се озъби.
— Ако парите ви интересуват, бъдете сигурен, че няма да има никакви проблеми. Господин Дрезден, нямаме време. Идвате ли, или не?
Огледах лицето и. Тя имаше поразително чисти черти, по-скоро изключителни, отколкото привлекателни. Малките бръчки в ъгълчетата на очите бяха единствените видими белези на възрастта и. На челото, почти скрит в корените на косата и, се виждаше дълъг, тесен пурпурен белег.
— Ти — казах аз. — Ти ме нападна в универсалния магазин. Аз те ударих, а ти ми изби пръчката.
Тя ме погледна гневно.
— Да.
— Ти си върколак.
— А ти — каза тя — си магьосник. И нямаме никакво време. — Наведе се надолу и погледна край мен. Аз хвърлих поглед в същата посока и видях, че Дентън и неговите хора излизат от къщата, потънали в оживена дискусия. — Твоята приятелка — каза тя, — полицейският детектив, е по следите на годеника ми. Искаш ли тя да се изправи първа пред него? Ще може ли да се справи? Или ще трябва да загине като другите?
Вълчицата (не е игра на думи) беше права. Аз единствен бях в състояние да направя нещо реално срещу Макфин. Ако Мърфи го залови първа, още хора ще загинат. Тя е фантастичен полицай и вече започва да се справя по-добре със свръхестественото, но няма да може да надвие един разбеснял се върколак. Обърнах се към Тера.
— Ако тръгна с теб, ще трябва да ме заведеш при Макфин.
Тя се беше обърнала да си тръгва, но спря.
— Когато мога. На разсъмване. Ако мислиш, че можеш да създадеш възпираща окръжност, която да го задържи при изгрева на луната. Ако можеш да му помогнеш.
Кимнах веднъж. Вече бях решил.
— Мога. И искам.
— Онази, която се представи като Ким Дилейни, твърдеше същото — каза Тера Уест, завъртя се на пети и тръгна да се отдалечава от мен, приведена ниско до земята.
Претърколих се от задната седалка и я последвах в храстите и сенките на градината около къщата, по-далече от полицейските коли и прожекторите.
Някой зад мен извика изненадано. След това се разкрещя:
— Спри!
Аз се изправих и хукнах, колкото мога по-бързо, за да се измъкна от прожекторите и от прицела на някой стрелец.
Очевидно викът беше единственото предупреждение, което получих. Докато тичах, зад мен изтрещяха изстрели. Куршумите дигаха прах около краката ми. Без да се забавям, започнах да крещя, присвил рамене и привел глава възможно най-ниско.
Бях на метър и половина от спасителната сянка зад плета, когато нещо ме удари в рамото и ме захвърли през живия плет — от другата му страна. Претърколих се и почти се изправих на крака. В този миг нещо объркано избухна в рамото ми, сякаш в ставите ми се заблъскаха разнообразни звуци и многобройни усещания. След това рамото ми стана напълно неподвижно и зрението ми се замъгли. Опитах се да протегна ръце, когато усетих, че отново падам, но те бяха закопчани на гърба ми и аз се строполих на земята, а тревата одраска бузата ми.
— Падна, падна — чу се спокоен женски глас. «Агент Бен», помислих си аз. — Хванете го.
Не усетих ничие присъствие, само като че ли някой се опитва да ме изправи на крака, дърпайки ме за шлифера. Почувствах ръката на Тера да се плъзга под сакото ми, когато стигна до безчувственото ми рамо, усещането изчезна.
— Не кървиш лошо — каза Тера със спокоен глас. — Ударен си в рамото. Не в крака. Бягай или ще умреш.
Тя се изправи и започна да си проправя път през храстите на живия плет.
Странна утеха, но имах усещането, че скоро ще стане много по-лошо. Преглътнах лепкавия страх и се помъкнах след Тера Уест, доколкото мога.
Започнахме една игра на криеница в сенките на малката градина. Тера и аз срещу агентите след нас. Тя се движеше като привидение, в пълно мълчание, безпрепятствено и спокойно в черните сенки под сребристата светлина на луната над нас. Светкавично се пъхаше в храстите и непрекъснато завиваше ту наляво, ту надясно. Въобще не забави ход заради мен и бях съвсем сигурен, че ако падна, годеницата на Макфин въобще няма да спре да ме изчака. Не би се поколебала да ме изостави, ако не мога да поддържам нейното темпо.
За известно време успявах. Дори не ми беше особено трудно. Е, малко се задъхвах, белезниците ми пречеха, но като изключим това, все едно че не бях прострелян — усещах само топлите капки, които се стичаха по ребрата ми към стомаха. Какъв прилив на ендорфини!
Нашите преследвачи се втурнаха в лабиринта от храсти, но моята водачка като че ли притежаваше шесто чувство да ги избягва. Тя се придържаше към най-тъмните участъци на градината и от време на време проверяваше дали я следвам.