Не съм сигурен колко време мина, докато се промъквахме като призраци в мрака, а нашите преследвачи се опитваха да координират действията си и да бъдат едновременно с това тихи, но не може да е било много дълго. Чел съм някъде, че първоначалният шок след огнестрелна рана избледнява много бързо — освен това не бях и във форма. Не бих могъл да следвам Тера твърде дълго. Тя беше прекалено бърза и също толкова добра.
Рамото ми започна да тупти два пъти по-бързо от запъхтяното ми сърце точно когато преодолях последните храсти преди улицата и стигнахме до почти двуметровата ограда от ковано желязо, която заобикаляше имота. Аз спрях и се свлякох до нея, останал без дъх.
Тера ме погледна през рамо с бляскавите си кехлибарени очи. Тя дишаше леко през носа си — нашето бягство видимо не беше я запъхтяло.
— Не мога да прескоча оградата — казах аз. Болката в рамото ми беше станала много силна — като крампи при бягане, но по-остра. — Няма начин. Особено с вързани ръце.
Тера кимна веднъж.
— Аз ще те повдигна — каза тя.
Погледнах я със замъглени от болката очи. И въздъхнах.
— Ти побързай. Аз ще си пукна тук.
Тя въобще не ми обърна внимание.
— Облегни се на оградата и дръж тялото си изправено.
Наведе се и хвана глезените ми. Направих всичко, което можах, и тя се опита да ме вдигне, напрегната до крайна степен.
За секунда нищо не стана. След което започна да ме повдига нагоре, а аз се плъзгах със здравото си рамо по оградата. Издигна ме за глезените още по-високо, докато накрая се сгънах в кръста, ритнах с крака за секунда и тупнах тромаво на земята от другата страна на оградата. Когато паднах, имах чувството, че в рамото ми избухна бяла, заслепяваща ядрена експлозия.
Стиснах зъби и се опитах да не изкрещя, но вероятно съм издал някакъв звук. Чу се вик някъде зад нас и гласовете се насочиха към нашата посока.
Тера се намръщи и се обърна с лице към приближаващите гласове.
— Побързай — прошепнах аз. — Прескачай и да бягаме.
Тя поклати глава, развявайки черната си коса.
— Няма време. Те са тук.
Скръцнах силно със зъби и се изправих на крака. Тя беше права. Гласовете вече бяха съвсем близо. Някой, вероятно отново Бен, изкрещя да спрем. Ако Тера се опита да се покатери по оградата сега, ще бъде лесна мишена, когато стигне догоре. Преследвачите бяха съвсем близо. Тера нямаше голям шанс да избяга, а без нея и аз не бих стигнал далече. Ще ме пипнат и ще си имам допълнителни проблеми — а през това време Макфин беше на свобода и нямаше кой да го спре.
Потта изби от очите ми и аз клекнах сред капките от собствената ми кръв по тротоара. От тях започнаха да се издигат леки облачета пара.
Поех дълбоко въздух и събрах цялата си воля, хвърлих в нея болката, страха и разочарованието и събрах всичко в малка твърда топка енергия.
— Ventas veloche[11] — прошепнах. — Ubrium, ubrium.
И започнах да повтарям думите в задъхана мелодия, като едновременно с това свих пръсти към дланите си.
Облачетата пара от моята кръв започнаха да се сгъстяват и да образуват гъсти валма от влажна мъгла. По следата ми назад, където беше покапала повече кръв, мъглата стана по-гъста. За няколко секунди имаше само леко раздвижване над земята, след което избухнаха облаци от мъгла, която покри всичко, тласкана от енергията, която излъчвах. Тера изчезна от погледа ми, а отзад се чуха обърканите и отчаяни викове на преследващите ни пазители на реда.
Паднах настрани, победен от болка и умора.
Чу се някакво шумолене, после проскърцване на ковано желязо и лекото тупване, с което Тера се приземи до мен, все още скрита в мъглата, макар само на метър разстояние. Тя се приближи и видях изражението и, разширените от възхищение очи — първият израз на емоция, който откривах у нея.
— Магьосник — прошепна тя.
— Занаят не се забравя — измърморих аз, след което всичко потъна в мрак.
Глава 14
Събудих се на някакво топло и тъмно място. Но когато отворих очи, не беше вече тъмно, а само малко мрачно.
Намирах се в евтина хотелска стая, легнал по гръб на двойното легло. Пред прозореца бяха спуснати плътни пердета, но евтините релси бяха провиснали в средата и пропускаха малко външна светлина. Имах чувството, че съм лежал тук известно време. Поех дълбоко въздух и рамото ми започна тъпо и болезнено да пулсира. Изстенах, преди да успея да млъкна. Не съм глезльо, но много болеше. Гърлото ми беше пресъхнало, а устните напукани.