Обърнах глава и усетих болка в челюстта, където Мърфи ме беше фраснала. Лявото ми рамо беше увито с дебели бинтове и здраво овързано с лента. Изглеждаше чисто и подредено — извън драскотините, които вървяха надолу по гърдите ми и по ръката под превръзката. В допълнение на това бях съвсем гол, а списъкът на кандидатите, които бяха свършили всичко, беше съвсем кратък.
Зад рамото ми, на нощната масичка до леглото, имаше купчина най-различни неща. Една книга, озаглавена «Наръчник за оцеляване на Специалните британски военновъздушни сили», бе отворена на страница с много черно-бели илюстрации на превръзки. До нея имаше празни кутии, които са съдържали марля, лейкопласт и други подобни неща. Килнато настрани, лежеше кафяво шише от кислородна вода, а до него имаше ножовка със счупено острие… На пода до леглото седеше затворена книжна торба.
Вдигнах дясната си ръка, за да разтрия болната си глава. Една от халките на белезниците на Мърфи все още обгръщаше китката ми и от нея висеше остатък от верига, вероятно отрязана с ножовката. Другата гривна беше на лявата ми китка. Усещах я като тъпа, пулсираща лента на края на ръката ми.
Положих усилие да не мърдам много, но болката не искаше да утихне. След няколко секунди разбрах, че тя няма намерение да намалее, и седнах. Съвсем бавно. Изправянето не беше много по-трудно, освен че краката ми леко трепереха. Отидох в банята, облекчих се и плиснах малко вода на лицето си с дясната ръка.
Този път тя не можа да ме изненада. Чух я да се придвижва в тъмния ъгъл на стаята. Видях отражението на кехлибарените очи на Тера Уест в огледалото и казах:
— Май че извадих късмет снощи.
Изразът и въобще не се промени, като че ли моят намек мина покрай нея. Беше облечена в същите дрехи и се държеше по същия спокоен начин, както винаги.
— Имаше късмет — каза тя. — Куршумът е минал през мускула и не е засегнал нито костта, нито артерията. Ще оживееш.
Намръщих се.
— Не се чувствам чак такъв късметлия.
Тера вдигна рамене.
— Болката се изтърпява. Или ще премине, или не. — Забелязах, че оглежда гърба ми и долните крайници. — Ти си в прилична форма. Ще можеш да я издържиш.
Усетих прилив на топла кръв в лицето си и взех една кърпа, с която увих несръчно слабините си.
— Ти ли ме превърза?
И… направих неясно движение с ръката, с която придържах кърпата и прикривах голотата си.
Тя кимна.
— Намерих ти дрехи, които не са пропити целите с кръв. Трябва да се облечеш, за да помогнем на годеника ми.
Обърнах се към нея и я изгледах колкото може по-кръвнишки. Тя дори не мигна.
— Колко е часът?
Тя сви рамене.
— Късен следобед. Слънцето скоро ще залезе и малко след това луната ще изгрее. Нямаме време за губене, ако искаме да стигнем при него, преди да се промени.
— Знаеш ли къде е?
Тя отново вдигна рамене.
— Познавам си човека.
Въздъхнах и бавно я заобиколих. Стигнах до книжната кесия до леглото. Вътре намерих огромно червено долнище от анцуг и бяла тениска с развято американско знаме и надпис: «ИНВЕСТИРАЙТЕ В АМЕРИКА — КУПЕТЕ СИ СЕНАТОР». Смръщих нос при вида на анцуга, но тениската ми хареса и навлякох дрехите, късайки при това етикетите им.
— Къде се намираме? — попитах аз.
— В хотел в източната част на Чикаго — каза тя.
Кимнах.
— Как плати?
— В брой. Макфин ми е казвал, че полицаите могат да проследят кредитните карти.
Хвърлих и бегъл поглед.
— Да. Могат. — Разтрих си главата с ръка и се изправих пред огледалото, за да се огледам. Движех се вече по-лесно — болката не беше намаляла, но аз започвах да свиквам с нея. — Имаш ли ибупрофен или нещо подобно?
— Лекарства — каза тя, — не.
Грабна една връзка ключове за кола под наем и се обърна към вратата.
— Стоп — казах и аз.
Тя се обърна към мен и присви очи.
— Време е да тръгваме — каза Тара.
— Никъде няма да ходим — отговорих аз, — докато не получа няколко отговора.
Тя повдигна вежди и ме изгледа гневно. След това се обърна и излезе от стаята, пропускайки за миг ярката оранжева слънчева светлина, преди да затвори вратата след себе си.
Погледнах натам за момент. След това седнах на леглото и зачаках.
Минаха около три минути. Тя се появи отново.
— Сега — каза тя — вече ще тръгнем.
Поклатих глава.
— Казах не. Не преди да получа някои отговори.
— Макфин ще ти даде отговорите — каза Тера. — Сега трябва да се махаме оттук.
Аз изръмжах и скръстих ръце на гърдите си. Рамото ми избухна в изгаряща болка и аз се разклатих на леглото, преди да отпусна отново лявата си ръка. Оставих дясната пред гърдите си, но това нямаше същия ефект.