Призовах волята си и това, което беше останало от страха ми, и ги насочих към това, което исках. Пред погледа ми заплуваха цветни точици. Мъжът върху гърба ми ръмжеше и отправяше някакви нечленоразделни закани, а разпенената му слюнка се стичаше отстрани по лицето ми. Другата му половина беше притисната върху изсъхналите листа и пръстта. Започна да ми причернява.
Тогава стиснах зъби и освободих волята си във внезапен прилив на енергия.
Случиха се две неща. Най-напред през мозъка ми препусна бляскава, дива и шумна мисъл. Очите ми се изпълниха с цветове, а ушите — с призрачни звуци. Сетивата ми бяха овладяни от безброй възприятия — острия аромат на земя и сухи листа, раздиращото драскане на крачетата на стоножката, дълбаеща кожата на ръката ми, усещането за топла слънчева светлина върху темето ми и още десетки други, които не можех да определя — все неща, които нямаха нищо общо с действителността. Те бяха ефектът от енергията, нахлула в главата ми.
Второто нещо беше, че цялото електричество, събрано във въздуха над мен, се спусна през пръстите ми, обхванали китката на нападателя, и по дължината на ръката му се съсредоточи в неговото тяло. Той се сгърчи конвулсивно върху гърба ми и силата на собствената му реакция го отхвърли от мен по гръб върху листата. Той се мяташе и риташе, а лицето му се разкриви в изражение на шок и страх.
Поех си въздух, все още замаян и шокиран, и успях да се изправя на крака само за да се облегна на едно дърво. Сгушен до него, наблюдавах как конвулсиите на моя нападател отслабват и той постепенно изпадна в пълна парализа. Гледаше към небето с отворена уста и само гръдният му кош се повдигаше и спускаше.
Огледах човека малко по-подробно. Беше едър. Наистина много едър, висок почти колкото мен, но два пъти по-широк. Беше облечен единствено с отрязани джинсови шорти и те видимо му бяха тесни. Външният му вид беше «подчертано мъжествен», с космати гърди и мускули на професионален борец. Косата и брадата му бяха посивели и бръчките по лицето издаваха, че вероятно е минал четирийсетте. Най-показателни ми се сториха очите му. Те излъчваха зеленикави отблясъци, подивели като на преследвано животно, и макар че беше прикован към небето, погледът му беше натежал от прекалено много ужасни познания. Не е било лесно да се живее с такова проклятие.
Чу се някакъв стържещ шум, последван от глухо тупване, и аз видях, че примката на Макфин беше празна и се люлееше напред-назад. Огледах тревата под нея и открих, че безформената фигура там се бе превърнала в дългокраката Тера Уест с нейните спортни дрехи. Изправи се на крака и за миг се озова до Макфин. Дишаше учестено, а погледът и беше мътен и зареян.
— Макфин — каза тя. — Макфин. Ти си го убил — изръмжа тя и се вторачи в мен, но сега очите и блестяха от кехлибарен гняв.
Кълна се, че видях как лицето и започва да се променя и оголените и зъби започват да приличат на кучешки. Може би магията изкривяваше възприятието ми или просто беше примитивна реакция на това, че Тера скочи на крака и се втурна към мен с ръмжене. Смъртта надничаше от очите и.
Не бях бит на два пъти, прострелян и почти удушен, за да позволя на някаква си върколачка да ме изненада. Събрах уморения си и все още замаян дух и насочих към нея здравата си ръка с въртеливо движение на китката.
— Vento giostrus![12] — протръбих аз.
Вятърът се спусна от дърветата и се завихри в кръг, повдигайки със себе си листа, клечки и малки камъчета. Миниатюрният циклон повдигна впусналата се в атака Тера от земята поне на десет метра и я запрати сред колоните на един бор. Наоколо се разхвърча дъжд от камъни и клони и се наложи да си търся прикритие зад един дънер.
Много неудобно. Бях създал повече вятър, отколкото исках. Това е опасността при подобно извикване, при внезапните импровизирани магии контролът върху тях е понякога труден. Единственото ми желание беше Тера да бъде завъртяна и да тупне долу на задника си.
Вместо това по дънера се блъскаха камъни и тракаха оглушително. Вятърът разлюля дърветата, прекърши клони и превърна половин тон прах и мръсотия в задушлив облак.
Той утихна за половин минута, а аз се задушавах и кашлях от прахоляка. Надникнах зад дънера, за да видя какво е станало.
Дърветата бяха оголени от есенните си цветове в район около петнайсетина метра в диаметър и само голите им клони стърчаха все още. Там, където кората е била чуплива или суха, вятърът я беше обелил и сега се виждаше само светлата, лъскава сърцевина на дънерите. Листата по земята също бяха изчезнали, както и 15-20 сантиметра от горния слой на почвата — лудешка вятърна ерозия. По почвата сега стърчаха няколко току-що разровени камъка, виждаха се оголени корени и няколко изненадани земни червея.