Освен това съществуваха групата младежи, за които Тера очевидно отговаря. Как пасват те в цялата история? Използва ли ги за нещо?
Опитах наслуки.
— Как са Джорджия и Били, Тера? — попитах аз съвсем небрежно.
Тя примигна. Размърда устни за малко и отговори:
— Чудесно. Добре са.
След което стисна устни, давайки знак, че не иска този разговор да продължи.
Наблюдавах Макфин. Изразът му издаваше объркване и той погледна неспокойно към Тера и към мен. Не разбираше за какво, по дяволите, говоря, а тя нямаше желание да го посвети в нещо, което очевидно беше тайна.
Аха, госпожице палава върколачке, какво си намислила?
Тъкмо се канех да я натисна още повече, когато Тера и Макфин едновременно погледнаха към гората. Гледах ги като глупак в продължение на няколко секунди и продължих да прехвърлям в мозъка си различни следи и потенциални лъжи. Най-сетне се отърсих от всичко това и се заслушах.
— Двамата тръгвате оттук — каза Мърфи някъде далече в подножието на хълма. — Рон, поведи твоята тройка и се разгънете, щом се изравните с федералните. След това претърсваме на запад по възвишението.
— За бога, Мърфи — каза Кармайкъл. — Нямаме нищо общо с федералните. Ако бяха дошли навреме, щяхме да сме тук преди час. А ако не бяхме получили съобщението за тази Уест от хотела, въобще нямаше да стигнем дотук.
— Остави, Кармайкъл — пресече го Мърфи. — Разпространихме навсякъде снимките на Макфин и жената. А всички вие знаете как изглежда Дрезден. Разпръснете се и ги хванете.
— Ти дори не знаеш дали са тук — протестира Кармайкъл.
— Залагам понички срещу секс, че са тук — каза Мърфи с отровен тон. — Абсолютно сигурна съм.
Кармайкъл измърмори тихо нещо, след което нареди на хората си да се разпръснат във ветрило, както искаше Мърфи.
— По дяволите — изръмжа Макфин. — Как са разбрали, че сме тук?
— Къде другаде да се скрие един върколак? — изстрелях аз. — Мамка му, как да се измъкнем?
— Вятър — каза Тера. Двамата с Макфин се изправиха на крака. — Или мъгла. Можеш ли да направиш пак някой номер?
Намръщих се и поклатих глава.
— Не вярвам. Изцеден съм. Ще допусна грешка и някой ще загине.
— Ако не можеш — каза Тера, — всички ще ни хванат и ще ни убият.
— Не може всички проблеми да се решават с магия — пресякох я аз.
— Той е прав — каза спокойно Макфин. — Да се разделим. Първият, когото открият, ще вдигне много шум, ще се съпротивлява и останалите ще имат шанс да се измъкнат.
— Не — казах аз. — Макфин остава с мен. Ако е нужно, мога да направя окръжност в прахта с няколко клечки, но ако не съм с вас, няма да мога да ви удържа, когато проклятието се задейства по-късно през нощта.
Макфин се озъби отново.
— Няма време за спорове, господин Дрезден — каза той.
— Наистина няма — каза Тера и хукна стремително.
Макфин изсъска едно проклятие и се опита да я хване, но я пропусна. Тера полетя към гората, промъквайки се тихо надолу по склона, така че да мине покрай линията на преследвачите. Те я откриха само след няколко крачки и три или четири гърла се развикаха едновременно.
— По дяволите — изпсува Макфин и се втурна след нея.
Хванах му ръката и пръстите ми се забиха достатъчно здраво в мускулите му, за да го накарат да спре и да обърне към мен дивия си и бесен зелен поглед.
— Да се разделим — казах, поглеждайки надолу по хълма. — Ако имаме късмет, те дори няма да разберат, че сме били тук.
— Ами Тера…
— Тя знае какво прави — казах аз. — Ако полицията ни пипне, няма начин да ви укротя довечера. Тръгваме веднага и ще се срещнем при най-близката бензиностанция при парка. Става ли?
От подножието на хълма се чуха стъпки на тичащи мъже, предупредителни викове и след това един изстрел. Заради Тера се надявах агент Бен да не е там. Макфин стисна зъби и се затича под ъгъл нагоре по склона. Под нас се чуха още викове, нови изстрели и кратък, остър вик от болка.
Може да съм луд, но всичките тези шумове, прибавени към останалото, което се случи през този ден, бяха прекалено много, за да ги понеса. Обърнах се, притиснал до себе си ранената ръка, и се затичах нагоре по хълма с дълги крачки. Навел глава, гледах в краката си и вдигах поглед само колкото да не се блъсна в някое дърво, докато накрая успях да избягам.
Глава 16
Излязох от парка изтощен и едва се въздържах да не започна да пищя от болка. Спрях на първата бензиностанция и успях да си събуя ботушите. Колкото и стари и удобни да бяха, каубойските ботуши не са предназначени за крос през горите. Облегнах се на стената на зданието до телефоните и седнах долу на тротоара. Цялото ми тяло се тресеше, но това постепенно се забави с успокояването на пулса и дишането ми.